Пентаграм

Още преди да влезе в сградата на въздушната гара, Баюн разбра, че нещо не е в ред. Над ниското кръгло здание, където през тези два дни беше висяло огромното тяло на „Велдакон“, сега нямаше нищо. Сградата, миниатюрна в сравнение с дирижабъла, сега изглеждаше странно уголемена. В първия момент той помисли, че е попаднал на друго място… Не, разбира се, това беше площадът, зданието на гарата, зад което се виждат пистите за самолети и огромният елинг за дирижабли… Стоп! Покривът на елинга е затворен! Значи „Велдакон“ не е отлетял преждевременно, а е прибран вътре. Защо?

Изпълнен с неприятни предчувствия, между които едно от първите беше, че Деара е влязла във войната и се очаква въздушно нападение, Баюн почти изтича до информационното гише.

– Съжаляваме, господин Глордах, но днешният полет се отменя – мъжът зад гишето говореше с искрено съчувствие. – Очаква се страшна буря, всеки момент ще започне и… не знам какво да ви кажа, тук бурите продължават по няколко дни. Затова „Велдакон“ е прибран, иначе… представяте ли си, ако това огромно нещо се откъсне от мачтата и налети на сградите отвън? Преди шест години имаше такъв случай, само че последствията…

– Благодаря за информацията – отчаяно го прекъсна Баюн, рязко се обърна и тръгна към някаква стълба, без да се интересува накъде води.

Излезе на плоския покрив на гарата. Там имаше ресторант, който като връх на всичко сега беше затворен. Баюн нервно обикаляше между празните маси. Рязко налитащите пориви на вятъра рошеха косата му и развяваха полите на лекото палто. Светлината помръкна. Чудовищен, черен, смазващ погледа облак поглъщаше небето. И изведнъж плисна дъжд. Вятърът беше също топъл, неговият плътен напор предизвикваше дори удоволствие. Дрехите почти мигновено подгизнаха, но Баюн не почувства студ – дори и в такова време Деара не познаваше студа.

Той беше забравил природата. Беше забравил каква може да бъде тя – такава могъща, весела, приятелска. Подложи лице на дъждовните струи, разкопча палтото си, което веднага като старинен плащ се развя зад гърба му, и се наведе през парапета. Във вдлъбнатините на бетона долу имаше цели езерца с набраздена от капките и вятъра повърхност. В тях кипеше отразен мракът и редките сини мълнии. В кратък миг слънцето успя да разкъса облака, погледна Баюн право в очите и всичко заблестя от тази мигновена светлина. Баюн се засмя и започна да лови дъжда с уста. Капките бяха пъргави и безвкусни.

Изведнъж малките светкавици като че ли изчезнаха.

После огромна лилава пукнатина свърза двата най-тъмни облака. Сякаш за момент някой невидимо дръпна встрани двете половини на небето и веднага с чудовищен тътен отново захлопна пролуката. И Баюн престана да се наслаждава на бурята. Светкавицата, облакът му бяха познати. Споменът за тях водеше назад, към дълбоката древност на пустинята Нангаруза, пустинята на демоните, пустинята на Демона!

Мътната вълна на мислите, възпирани досега, се блъсна в бента на челото, възвърна напрежението на премълчаните въпроси и го понесе надолу по стълбата (както тогава, след взрива на „Мълниеносеца“!), обратно в канцеларията, където телефонистката подскочи от внезапното му нахлуване.

– Какво ще обичате, господине?… С Нангар? По подводния кабел?… Да, по гражданска тарифа… Ах, вие сте с правителствена командировка? Трябваше веднага да кажете, можете да говорите по спешната линия… С кого? Командора на въздушната гара… Вечинт? Трета кабина, заповядайте, моля. Сега ще опитам да взема връзка…

– Ало, Халбун, ти ли си? Баюн ти се обажда, не се учудвай и не питай нищо… спомни си, когато служехме в Нангаруза… много е важно. Та тогава ни прожектираха един филм, помниш ли? Много важен филм, специално за нас и после забраниха полетите над квадрат 165… спомни ли си? Кажи ми сега, ама внимателно си спомни, как мина полетът на другия ден? Моят полет, разбира се! Така… не е имало полет, казваш… нервна криза, така ли? Да, представи си, не си спомням! Два дни съм бълнувал? Благодаря ти, Халбун-чи, много ти благодаря! Извинявай, сега не мога да ти обясня нищо, после, когато се видим… Всичко хубаво, Халбун-чи! Не, не съм полудял… и нямам намерение! Как мислиш, колко ще продължи тая буря? Аха. Е, тогава до скоро виждане!

Когато излезе на бетонната писта, бурята беше в разгара си. Стратегът имаше чувството, че тялото му с усилие разгръща плътната водна завеса, промъква се през нея, както се промъква мисълта му през гъстата маса на чувствата. Някъде високо в сивия купол воюваха облаците – плътни и безформени, без Демони и „Таргани“, всичко е било въображение, всичко е било болезнена реакция на ужасеното несъзнание, светът отново можеше да бъде прост и ясен както преди…

Както преди? Едва ли!

В него вече съществуваха Фартат, Комран, Дилетиле, Лори-Бин, съществуваше мъдрата тъга на Рел Ваус, звънтящите струни на дира, стиховете на Зун Себенера, красивата, грациозната сила на Наор… без дух да остана, изстена Баюн…

… Наор!

 * * *