Пентаграм

Докато се изправяше с помощта на непознатия, Баюн успя да види, че той не е контролицер, а цивилно облечен млад мъж.

– Добре, че нося тая свирка със себе си – говореше мъжът. – Както ви бяха започнали… да повикам ли таксовоз?

– Няма нужда – изфъфли през разбити устни Баюн. – Живея половин квартал по-нататък.

– Може би все пак… до болницата… или в Контролицията? – неуверено предложи непознатият, явно не му се ставаше свидетел.

– Глупости, няма нужда. Ще ви помоля само да ме изпратите до вкъщи.

Чувстваше се страшно глупаво. Носът и горната устна нетърпимо боляха, още не можеше да си поеме дъх. Бяха го били кой знае защо, навярно заради мундира. Не можеше дори да мрази нападателите си…

Непознатият се сети, че на ъгъла има фонтанче с топла вода. Баюн се изми и опипвайки лицето си, разбра, че освен натъртения нос и подутата горна устна нищо особено не се е случило, само дето му се виеше свят. Тук, на светло, видя лицето на спасителя си и някъде в паметта му се мярна спомен – беше виждал това лице, отдавна в някаква напрегната обстановка… но кога, къде?

Мъжът взе Баюн под лакът и двамата тръгнаха надолу по улицата. Отстрани навярно изглеждаха като пийнали приятели, по-трезвият от които изпраща събутилника си. Той ругаеше нападателите, съчувствено питаше: как сте, как сте, Баюн отговаряше: няма страшно, ще се оправя, и все напрягаше паметта си. Но едва пред вратата на къщата, под ярката светлина на входа си спомни: „Няма, Комран. Успокой се. Няма да отида. Все пак – нещо е свършено и нещо се върши. Каквото и да е, изглежда по-добро няма.“ Кабинетът с огромно бюро. Бронзовата запалка с формата на Презитега в ръката на Комран. И поглед, страшно печален в едни младежки очи…

Дозиюш!

Докато благодареше, фъфлейки с разбити устни, Баюн панически съобразяваше какво да прави, за да не остане последна тази случайна среща. В главата му се въртяха десетките информации от бюлетините в секретния отдел, където с недоумение и известна тревога се коментираше отцепването на фракцията на Дозиюш от Огнището, нейния неочакван и далновиден отказ от терористична дейност, основаването на полулегалната партия на „сирогангите“, която ненадейно извоюва популярност в заводите и работническите квартали.

Не можеше направо да му каже, че го е познал – лесно можеше да си представи реакцията на Дозиюш, който сигурно беше в нелегалност. Ограничи се само с настоятелна и приятелска покана за гостуване, дори му даде визитната си картичка – един конспиратор не би останал равнодушен към възможността за домашно приятелство с фелдстратег.

А може би… чакай… може би и нападението, и спасението не са били случайни?

„Без дух да остане! Изглежда винаги най-малко ще ми вярват тези, в които аз вярвам…“

Разделиха се, като Баюн се постара в последното потупване по раменете да вложи цялото си желание за по-нататъшно приятелство. Докато се качваше към квартирата, болката в разбитата устна пламна с нова сила и това върна мислите му към собствените телесни проблеми. „Човече, помисли за бренното си тяло, макар и доста тъжно, то трябва да е цяло“ – изплува отнякъде в главата му стихчето.

Още щом влезе в тъмната стая, той смъкна мокрия шинел и протегна ръка към шкафа. Пътьом докосна ключа за осветлението, примигна от светлината и бавно изпусна дрехата на пода.

В средата на стаята стоеше Демона.

Изпълнил пространството почти до тавана, той се усмихваше и чудовищната му реалност сграбчи Баюн за гърлото, сдави хаоса от напиращи думи и само „без дух да остане, без дух да остане“ кънтеше в черепа му.

Първото, което проби празнотата, бе усмивката на Демона. Тя се зараждаше някъде в дълбочините на невъзможно жълтата брада, играеше в отблясъците на сините като детска коса очи и го потапяше в безбрежна, оглушителна топлота, толкова много човешка топлота на едно място никога не беше виждал. От паметта на миналото се надигаше мътна вълна, в която се мятаха късове от бетона на Нангарското летище, преплува тялото на Йохат и невъзможно отворената врата на секретния сейф, Комран, печалната маска на Дилетиле… Вълната идваше все по-близо, издигаше от дълбините си митичния образ на Зун Себенера, заливаше приемната на Едносъщния храм, Лан Фартат изящно разперваше ръце върху разкривената чувствена физиономия на Лори-Бин. Но вълната се срещна с бента на днешния Баюн, искащия Баюн, знаещия и можещия Баюн. Мътната вода не можа да прехвърли стената, само отделни пръски прелетяха отвъд прага на очите и пилотът усети как те се стичат по лицето му.

Той продължи да стои неподвижен, втренчен в усмивката на Демона, и можа само да прекара през сухото си гърло:

– Значи все пак съществуваш?

Гостът извинително сви рамене в смисъл, че да, налага ми се. Това изглеждаше непоносимо смешно и Баюн се смя дълго, като все повече се освобождаваше от натрупаното. Чувстваше се като при неочаквана среща с приятел, който много му е липсвал.

– Преди всичко ела в кухнята.