Песента на Тъмния ангел

Но усмивката му бързо помръкна. Този път кралят проявяваше потайност. Какво ли правеше Мънк тук в действителност? Един от шпионите на Корбет в Хазната му беше докладвал, че човекът на граф Съри бил прекарал дни наред в Тауър, проучвайки архивите и събирайки сведения. Това се било случило преди около шест или седем седмици, малко след Архангеловден. После Мънк изчезнал от Лондон. Разбира се, Корбет беше чул, че е дошъл в Норфък, но по онова време тези сведения му се бяха сторили маловажни — Джон де Уорън притежаваше имоти в този край и често пращаше Мънк тук, за да се погрижи за това или онова. Кралският пратеник притвори очи и се заигра с чашата си. Защо точно Хазната? Кралското съкровище се беше стопило. Едуард имаше отчаяна нужда от пари, с които да поддържа оределия си флот и да води кървавата си война срещу шотландския бунтовник Уилям Уолас. В следващия момент Мънк постави студените си пръсти върху ръката на Корбет и кралският пратеник потръпна.

— Къде се отнесе, Хю?

Корбет потърка лице и извинително се усмихна на сър Саймън. — Просто съм уморен.

— Надявам се, не прекалено — отвърна Гърни. — Организирали сме вечеря в твоя чест и дори сме поканили гости: отец Августин, селския ни свещеник, и домина Сесили, игуменката на манастира „Кръст Господен“. Семейният ни лекар, Селдич, и началникът на стражата ми, Кечпоул, също ще присъстват.

— В такъв случай…

Корбет се изправи на крака, но в този момент Малтоут — със стърчаща на всички страни коса и натежали от сън клепачи — нахълта в стаята и умолително се взря в господаря си.

— Сър Хю, съжалявам, не знаех, че сте пристигнали. Качих се на горния етаж и заспах.

При вида на невинното и открито лице на слугата си Корбет нямаше как да не се усмихне.

— Не се безпокой, Малтоут — рече той.

Кралският пратеник направи знак на Ранулф да събере наметките им, поклони се на останалите, след което икономът на Гърни ги отведе по витата стълба до стаята им. Малтоут все още не се беше разсънил напълно и едва смогваше да отговаря на закачките на Ранулф, а ако не беше икономът, едва ли щеше да успее да намери спалнята, която тримата щяха да си делят. Икономът обясни, че не можело да получат отделни стаи, тъй като къщата била буквално претъпкана с посетители и гости. Корбет му благодари, пъхна една монета в ръката му и тихо затвори вратата.

В помещението имаше три легла с дебели завивки и тежки възглавници, вероятно пълни с лебедов пух, а върху дъските на пода бяха постлани вълнени килимчета. Наоколо горяха толкова много свещи, та на Корбет му се стори, че се намира в църква, топла, уютна и приятно ухаеща, в контраст с изтощителното пътуване. Пред всяко от леглата беше поставен сандък, а до една от стените — голям шкаф. Освен това в стаята имаше два стенописа. На единия от тях беше изобразен сблъсъкът между Христос и сатаната и то в толкова ярки и живи цветове, че на мъждукащата светлина на свещите сякаш се виждаше как черният демон се гърчи пред Христос. Другият стенопис беше по-успокояващ. На него се виждаше как млада жена шие гоблен под някакъв прозорец, гледащ към светлосиньо море.

Ранулф и Малтоут седнаха в края на едно от леглата и започнаха да се оплакват един на друг от студа и дивотията, които ги заобикаляха. Двамата слуги вече бяха разопаковали багажа, но разбира се, не бяха докоснали служебната чанта на господаря си, която беше здраво закопчана и запечатана с личния му печат. Корбет се приближи до един от прозорците и разтвори капаците му, а после — въпреки протестите на Ранулф — открехна отварящата се част на стъклото в оловна рамка, позволявайки на студения нощен въздух да нахлуе в стаята. Прозорецът явно гледаше към скалите, понеже помещението веднага се изпълни с далечния шепот на вълни. Мъглата навън се беше разсеяла. Кралският пратеник зърна късче море и дочу крясъците на чайките. После реши, че в спалнята е станало твърде студено и затвори прозорчето, но в този момент някаква нощна пеперуда, явно привлечена от светлината, се вмъкна вътре.

— Защо сме тук, господарю? — попита Ранулф. — Искам да кажа, каква е истинската причина?

— Не знам — отвърна Корбет. — Известно ми е само, че кралят и Джон де Уорън са намислили нещо. Затова и Мънк е тук. Е, предполагам, че времето ще ни разкрие цялата истина — той се взря в стъклото. — В Лондон вече се е стъмнило, а Мейв сигурно още е на масата. Чичо Морган пък вероятно пее с цяло гърло.

Корбет прехапа устни. Чичото на Мейв им беше дошъл на гости за няколко седмици, но ето че беше останал почти година. Буйният уелски благородник никога не се спираше на едно място и жадно поглъщаше лондонските гледки, както и всяка чаша с ейл, която му предложеха. После се дотътряше до вкъщи, взимаше в ръце внучката си, бебето Елинор, и я приспиваше с някоя уелска песничка.

— Би трябвало и аз да съм с тях — рече Корбет полугласно.

— Какво казваш, господарю?

Кралският пратеник поклати глава, без дори да се обърне. Ранулф направи гримаса и смигна на Малтоут.

— Господарят, старата Кисела физиономия — прошепна той, — явно е изпаднал в едно от своите настроения…