Песента на Тъмния ангел

Да, в случая Ранулф беше напълно прав. Корбет се тревожеше. Прекарваше твърде много време далеч от Мейв и дъщеря им. Разбира се, съпругата му се справяше отлично и без него, и управляваше делата им с проницателност, която можеше да изправи косите на всеки търговец, а имението им в Лейтън беше богато и плодородно. Кралят обаче остаряваше и това го правеше все по-сприхав и жесток. А какво ли щеше да стане, когато умреше? Дали принцът на Уелс, който обичаше лова, музиката и хубавите млади мъже, щеше да се нуждае от услугите на Корбет също като баща си? На войната с Франция щеше да бъде сложен край — принцът на Уелс вече беше сгоден за дъщерята на Филип IV, Изабела; Уолас в Шотландия щеше да бъде победен — беше само въпрос на време войските на краля да го заловят и или да го убият, или да го доведат на юг, за да бъде екзекутиран.

„Може би трябва да се откажа от службата си при краля още сега — помисли си Корбет. — Да последвам примера на Гърни и да се оттегля в имението си, където да се грижа за посевите и за овцете, и да продавам вълната им на тъкачниците във Фландрия.“ Той се усмихна на себе си. Когато беше казал същото на Мейв, тя така се беше разкикотила, че чак беше паднала върху възглавниците на леглото им, а сребристорусата й коса се беше разпиляла около нея. Корбет се беше опитал да запуши устата й с целувка, но дори това не беше успяло да заглуши смеха й.

— Ти — фермер?! — беше му се подиграла тя. — Представям си те. Сигурно по цял ден ще пишеш доклади относно поведението на овните, растежа на ябълките и местоположението на овощната градина!

— Понякога работата ми толкова ми дотяга! — беше възразил той разпалено.

След тези му думи Мейв беше добила сериозен вид, беше легнала в леглото им с балдахин и се беше сгушила под завивките.

— Не харесваш ли работата си, Хю? Вероятно задачите, които ти поставя кралят, не са ти много приятни, но може би тъкмо това те прави толкова добър, а? — тя се беше навела над него и беше обхванала мрачното му лице с ръце. — Каквото и да приказваш, Хю Корбет, аз знам, че имаш неутолим глад за истината и…

— И какво? — беше попитал Корбет.

Мейв се беше изкискала.

— И, както казва Ранулф, много кисела физиономия!

Пеперудата се удари в прозореца и кралският пратеник вдигна очи.

— Ама че тъмница! — промърмори той. — Един Господ знае кога пак ще видим светлината!

Ранулф го изгледа изпод вежди. Дали господарят му имаше предвид времето, или пък загадките, които се изправяха пред тях?

Глава втора

Марина тичаше с всички сили, очите й бяха широко отворени, сърцето й биеше до пръсване, а устата й беше пресъхнала. Замръзналите трънаци се оплитаха в краката й и късаха кафявата й рокля. Накрая девойката спря и изруга мъглата. После се огледа наоколо като подплашена кошута.

— Къде бих могла да отида? — простена тя.

Мъглата се сгъсти още повече. Марина застана на четири крака като животно и опитвайки се да си поеме дъх, се ослуша в тъмнината. Някакъв бухал, носещ се над брега в търсене на плячка, нададе мрачния си крясък, а после скитаща се край селото лисица излая недоволно към мъгливото небе. Девойката трябваше да се скрие някъде.

Марина облиза сухите си устни. Къде можеше да отиде? Селяните щяха да я прогонят, а отец Августин само щеше да й се развика. Може би трябваше да се върне в Убежището. Ако кажеше на приятелите си там какво знае, може би щеше да получи помощ. Но накъде трябваше да поеме? Тя се огледа наоколо, припомняйки си детството, когато заедно с останалите деца от селото си играеха сред скалите, преструвайки се на елфи или феи. Тогава затваряха очи и строяха фантастични замъци. Но какво можеше да стори сега? Девойката пристъпи напред, но в следващия момент някаква съчка зад нея изпука и тя замръзна на място.

— Марина! — повика я някой тихо. — Марина!

Девойката не можеше да издържа повече. Тя се затича сляпо напред, без да я е грижа, че всеки момент може да цопне в някое блато. Докато продължаваше да е в движение, щеше да е в безопасност. Земята под стъпките й обаче сякаш заживя свой собствен живот, шипките и къпините започнаха да драскат глезените й като хищни, остри нокти. В следващия момент момичето съзря в далечината някаква примамлива светлина и едва не извика от радост. Краката й натежаваха все повече. Въпреки това Марина продължи да тича, докато един къпинов храст не се уви около глезена й като примка и не я повали на твърдата, студена земя. Девойката се мъчеше да се изправи на крака, когато някой тихо се приближи иззад гърба й. Тя се опита да се обърне, но гаротата вече се впиваше в шията й.