Песента на Тъмния ангел

— Така ли смяташ? — попита Корбет. — С теб сме просто двама съдии, надигащи се от скамейката след произнасянето на присъдата. Лейди Алис обаче вече никога няма да е същата. Селяните няма да забравят свещеника. Кожарят Фулк винаги ще помни дъщеря си Марина. Горкият Форбър няма да забрави съпругата си. Глуповатият Гилбърт цял живот ще се чуди защо хората, които удавиха майка му, сега го тупат по гърба и го черпят с ейл. Домина Сесили и сър Саймън пък ще изчисляват цената на всичко това. И, разбира се, всички те вече са доловили примамливия зов на златото.

— Но нали намерихме съкровището? — прекъсна го Ранулф.

— Не, намерихме само дяла на Алан от Блатото. Къде е този на Холкъм си остава загадка — Корбет се взря в пустошта, над която се носеха тънки ивици сивкава мъгла. — Част от съкровището все още е скрита някъде тук и докато хората поддържат легендите за него, търсенето ще продължава — той погледна още веднъж към бесилката и се прекръсти. — Както и да е. Време е да потегляме към Бишопс Лин.

— Какво ще правим там, господарю? — попита Ранулф.

— Трябва да си поговоря с мелничаря за дъщеря му. Искам да му обясня, че той също е притежавал безценно съкровище.

След тези думи Корбет заби шпорите си в хълбоците на коня и — последван от верния си помощник — препусна по пътеката. Бесилката зад тях проскърца — Тъмният ангел започваше да духа откъм морето и да оглася пустошта с вечната си песен.

Бележка на автора

В историята, разказана в романа, се преплитат няколко нишки и всички те са основани по-скоро на факти, отколкото на художествена измислица. За похода на Пастирите, тръгнал от Франция и разпространил се из цяла Европа, съществуват множество документи от XIII и XIV век. Отначало Пастирите се събрали в името на един красив идеал, но впоследствие си спечелили репутацията на най-обикновени престъпници. За известно време, преди истинската им природа да бъде разкрита, те дори се радвали на подкрепата на краля. После обаче името им било свързано с множество случаи на грабеж, изнасилване и изнудване. Присъствието им в Англия пък довело до сериозни размирици в Шорам, Съсекс. Накрая Пастирите били осъдени от Църквата и държавата и водачите им били избесени. Последователите им пък се пръснали в очакване на следващия от култовете, каквито не само че не липсвали през средновековния период, но дори възниквали с обезпокоителна честота.

Църквата винаги е осъждала робството. Въпреки това отвличането на млади мъже и жени от Западна Европа с цел продаването им по средиземноморските и близкоизточните пазари било добре известна практика през Средновековието. Всъщност тогава търговията с бели роби достигнала много по-зловещи размери, отколкото през викторианската епоха. От време на време някой папа или крал я осъждал, но въпреки това тя продължила да процъфтява. Най-яркият пример за това е споменатият в романа Детски кръстоносен поход — движение с възвишена цел, което обаче довело до смъртта и малтретирането на хиляди деца. Участниците в похода така и не стигнали до Палестина — вместо това станали жертва на пресметливи капитани и алчни търговци на роби.

Нещастието, сполетяло крал Джон в залива Уош през 1216 година, разбира се, е подробно документирано, но въпреки това историците и досега спорят относно точното място, където се е случило, и причините, довели до него. Подозренията, че може би става дума за предателство, така и не са отхвърлени. В крайна сметка, човек трудно може да си представи защо един самовластен крал, придружаван от цялата си армия и домакинство, би прекосил една от най-опасните крайбрежни местности на Англия, без да направи предварително проучване или да наеме водач. При всички положения, едва ли е имало нужда да се бърза толкова. Кралят не е бил преследван, така че походът е можело да бъде много по-добре организиран. Така или иначе, загубата на съкровището в Уош вероятно е довела и до смъртта на Джон, настъпила няколко седмици по-късно.

Впоследствие загубеното съкровище започнало да привлича към местността все повече и повече иманяри. Емблемите на кралската власт така и не били открити, но е факт, че през XIII век някои от предметите отново са се появили в регистрите на Хазната. Освен това знаем, че Хенри III и синът му Едуард I редовно са организирали официални издирвания на съкровището. Макар че от XIV век насам в района са настъпили някои промени, заливът Уош, Хънстън, околната пустош и крайбрежната ивица все още могат да бъдат посетени, пък и основните неща си остават такива, каквито са описани в романа. Първообраз на Убежището са руините на някогашната странноприемница „Сейнт Дънстан“, в която са намирали подслон пътниците, желаещи да прекосят залива Уош. Скалите и село Хънстън са си там; на мястото си е, разбира се, и оживеното градче Кингс Лин. И за да изпреваря желаещите да ми пишат, за да ме осведомят, че съм допуснал грешка — първоначално Кингс Лин се е казвал Бишопс Лин; новото си име градът е получил чак по времето на Хенри VIII.