Петдесет нюанса сиво

В спалнята беше все още тъмно. Зората едва се усмихваше на хоризонта. Покатерих се с мъка на леглото. Седнах много внимателно, легнах както бях с хавлията и се отпуснах. Заплаках във възглавницата.

Какво си бях помислила? Защо му позволих да направи това с мен? Исках да видя колко е тъмно, но това беше прекалено тъмно за мен. Не, не можех да го направя. Но той правеше точно това. Така се възбуждаше.

Това беше моментът и на моето пробуждане. И за да съм честна спрямо него, той ме бе предупреждавал много пъти, пак и пак. Казваше ми, че не е нормален. Имаше потребности, които аз не можех да задоволя. И чак сега видях. Спомних си двата пъти, когато ме бе удрял, и колко по-различно беше от това. Той бе милостив към мен, но това едва ли щеше да го задоволи. Заплаках по-силно. Той нямаше да иска да е с мен, ако не можех да му дам това, от което се нуждае. Защо, защо, защо се бях влюбила в господин Петдесет нюанса? Защо не успях да обикна Хосе или Пол Клейтън, или някой като мен?

О, и видът му, докато излизах! Беше напълно съкрушен, шокиран. И колко жестока бях с него! Дали някога би ми простил? Дали аз някога щях да му простя? Мислите ми бяха като топка кълчища, блъскаха се в съзнанието ми. А подсъзнанието ми клатеше тъжно глава. Моето друго аз не се виждаше наоколо. Мрачно утро за душата ми. Бях толкова самотна. Исках да съм при мама. Спомних си думите й на летището:

„Слушай сърцето си и моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Толкова си млада, толкова много неща ти предстоят. Позволи им да се случат. Заслужаваш най-доброто от всичко".

И какво направих? Последвах сърцето си и сега съм с подут задник и сломена душа. Трябваше да се махна. Това е. Трябваше да си тръгна. Той не беше за мен, аз не бях за него. Как е възможно това изобщо да проработи? Мисълта да не го видя никога повече буквално ме задуши. Моят господин Петдесет нюанса.

Чух, че вратата се отваря. Беше дошъл! Усетих, че оставя нещо на нощното шкафче до мен. После матракът се огъна под тежестта му и той легна зад мен.

- Тихо, бебчо каза задъхано. Исках да се дръпна, да ида на другия край на леглото, но лежах като парализирана. Не можех да мръдна, цялото ми тяло беше сковано. Не бягай от мен, Ана прошепна той и нежно ме дръпна в прегръдката си, зарови нос в косата ми и ме целуна по врата.

- Не ме мрази продължи нежно. Усещах дъха му по кожата си. Гласът му беше тъжен, агонизиращо печален. Сърцето ми се сви отново и заплаках тихо. Той продължи да ме целува гальовно, топло, а аз не помръдвах.

Лежахме така, без да си кажем нищо. Мина много време. Стори ми се години. Полека започнах да се отпускам и спрях да плача. Зората дойде, денят дойде и времето минаваше, а ние лежахме тихи.

- Донесох ти болкоуспокояващи и крем каза след много време той.

Обърнах се бавно към него, все още в ръцете му, сложих ръка на рамото му и го погледнах. Очите му бяха като сив кремък.

Гледах красивото му лице. Не издаваше нищо, дори с очи, но гледаше в моите, без да мигне. „О, той е толкова безмилостно красив". За толкова кратко време бе станал едно от най-скъпите за мен неща в живота ми. Вдигнах ръка и го погалих по бузата, прокарах пръсти по четината му. Той затвори очи и издиша.

- Съжалявам прошепнах.

Той отвори очи и ме изгледа озадачено.

- За какво?

- За това, което казах.

- Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех... Очите му омекнаха от облекчение. Съжалявам, че те нараних.

- Аз го пожелах. И сега знам... Преглътнах. Ето, сега трябваше да го кажа. Да, трябваше. Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен.

Очите му се разшириха и ужасът се върна.

- Ти си всичко, което искам да си.

„Какво?"

- Не разбирам. Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?

Той отново затвори очи. Виждах как хиляди емоции минават по лицето му. Когато отвори очи, те бяха празни.

- Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.

Мозъкът ми завря, настръхнах цялата. Светът около мен се сви, остана само една бездънна яма, в която да падна.

- Не искам да си тръгвам казах тихо. „Е, това е". Платих, за да видя картите на другия и да съм в играта. Очите ми се напълниха със сълзи.

- И аз не искам да си отиваш каза той. Гласът му звучеше странно. Той вдигна ръка, нежно погали бузата ми и още по-нежно избърса сълзата ми с палец. Откакто те видях, аз оживях. Палецът му мина по долната ми устна.

- И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.

Очите му отново се разшириха. Този път в тях имаше само страх.

- Не! почти викна той. Думата излезе все едно току-що му бях изкарала въздуха с ритник.

- Не можеш да ме обичаш, Ана. Не... Това е грешка.

Беше ужасен.

- Грешка? Защо да е грешка?

- Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? В гласа му имаше агония, скръб.

- Но ти ме правиш щастлива.

- Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.

Господи! Това беше краят! Ето, дотук бе стигнал с онези петнайсет нещастни момичета. Несъвместимост.