Пясъчна буря

Кълбовидна мълния.

Същата като онази, която беше предизвикала експлозията на метеорита в Британския музей.

Бяха направили пълен кръг.

Някой заговори зад рамото му и го стресна:

— Синият джин на пясъците. — Барак също бе забелязал природния феномен. — Бурите винаги докарват джинове.

Пейнтър се чудеше дали той наистина вярва, че това са зли духове, или го приема просто като легенда, която да обясни явлението.

Барак сякаш усети догадките му.

— Каквото и да представляват, не вещаят нищо добро. — Тръгна по склона след другите.

Още миг Пейнтър се взира в чудовищната буря, докато очите му не залютяха от набиващия се пясък. Това беше само началото.

Тръгна надолу и обърна поглед на изток. Нищо не помръдваше. Вълнистите дюни скриваха всичко. Огромно море. Ала Касандра и отрядът и чакаха някъде там.

Акули… обикалят ли, обикалят…

08:02

Сафиа не беше очаквала този начин на придвижване, не и от един древен клан, който водеше началото си от Савската кралица. Пясъчното бъги се набираше по наклона, огромните му гуми с дълбоки грайфери захапваха с лекота терена. Изстреляха се през хребета на дюната, полетяха за миг във въздуха, после се приземиха от другата му страна. Гумите и амортисьорите поеха голяма част от удара.

Въпреки това Сафиа стискаше със здравата си ръка напречния предпазен лост пред себе си, подобен на предпазните лостове на влакчетата в увеселителните паркове. Кара се държеше по същия начин, кокалчетата на ръцете и бяха побелели. И двете бяха облекли пустинни наметала с вдигнати качулки, стегнати с тънки шалове през долната част на лицата, които предпазваха кожата от жулещия вятър. Носеха и слънчеви очила с полароидни стъкла, прикрепени здраво за главите.

Лу’лу седеше на пътническото място отпред, а бъгито управляваше жена на около шестнайсет години, която се казваше Джед. Шофьорката — или пилотът, което на моменти й подхождаше повече — беше стиснала решително устни, макар че в очите й блестеше и известна доза неподправено момичешко вълнение.

Следваха ги други огромни бъгита, всяко с по пет жени от клана на борда си. Пресичаха на зигзаг собствените си следи, за да избегнат пясъка, вдигнат от бъгитата отпред. От двете страни по фланговете се движеха пясъчни мотопеди с огромни гуми, пресичаха следите на по-големите возила и изпълняваха юнашки скокове над върховете на дюните.

Скоростта на кервана им не беше самоцелна. Пришпорваше ги пясъчната буря, която трещеше към тях от север.

Когато излязоха от подземния лабиринт тунели, Сафиа откри, че се намират от другата страна на планината Дофар на прага на Руб ал Кали. Бяха прекосили планинската верига отдолу. Бяха минали през проходите, останали от стари реки, прокопали си някога път през пясъчника.

Бъгитата и мотопедите ги чакаха там. Кара беше изказала на глас изненадата си от избора на превозни средства — очаквала била камили или някакви други не толкова съвременни начини на придвижване. Лу’лу беше обяснила — „Може да произхождаме от миналото, но живеем в настоящето“ Рахим не прекарваха целия си живот в пустинята, а също като Савската царица бяха в непрекъснато движение, образоваха се и дори трупаха богатства. Имаха си банкови сметки, играеха на фондовата борса, притежаваха недвижима собственост, търгуваха с петролни фючърси.

В момента групата пътуваше стремглаво към Шисур в опит да надбяга бурята.

Сафиа не се беше противопоставила на цялото това бързане. Не знаеше още колко време ще и спечели лъжата, която беше пробутала на Касандра. Ако искаха да се доберат до целта преди нея, трябваше да се възползват от всяко предимство.

Лу’лу и другите разчитаха на нея да ги води. Както беше казала ходжата, „Ключовете са се разкрили пред теб. Същото ще направят и портите“. Сафиа се надяваше жената да е права. Дотук се беше осланяла на интуицията и знанията си. Надяваше се те да я водят и занапред.

На предната седалка Лу’лу вдигна едно уоки-токи „Моторола“ към ухото си, после каза нещо. Думите се изгубиха сред рева на моторите и воя на ветровете. След като приключи, тя се обърна назад, колкото й позволяваха предпазните колани, и извика:

— Може да възникне проблем. Съгледвачите, които изпратихме напред, докладват, че малка група непознати влиза в Шисур.

Сърцето на Сафиа подскочи в гърлото и. Касандра…

— Може би просто търсят подслон. Съгледвачите са намерили транспорта им. Стар пикап, затънал в една камилска локва.

Кара се наведе напред.

— Пикап… да не е бил един син „Фолксваген“?

— Защо?

— Може да са нашите приятели. Онези, които ни помагат. И погледна обнадеждено към Сафиа.

Лу’лу вдигна уоки-токито и проведе кратък разговор. Кимна, после се обърна към Кара и Сафиа.

— Бил е син юрован.

— Те са! — възкликна Кара. — Как са разбрали къде да ни намерят?

Сафиа поклати глава. Изглеждаше невъзможно.

— Все пак трябва да бъдем предпазливи. Може Касандра или хората и да са ги заловили.