Пилето

Отново затварям очи. Искам да прекъсна съня. Трябва да го прекъсна. Дечицата са сами; Перта е мъртва. Зная, че е мъртва, не само защото я виждам как лежи на земята, а и защото сънят още не е свършил. Затварям очи и се съсредоточавам, за да сложа край на съня. Най-накрая нещо се изплъзва изпод мене, сънят свършва и аз продължавам да спя. Зная, че да спиш, без да сънуваш, значи да си мъртъв.

Когато се събуждам сутринта, не мога да се помръдна. Изненадвам се, че съм жив. Нито искам да повикам някого, нито искам да стана. Съзнанието ми е загубило власт над тялото. Чувствувам се като нещо съвсем отделно. Сякаш гледам отстрани как майка ми влиза, разговаря с мен, ядосва се, после ме поглежда кръвнишки, изкрещява ми нещо и излита от стаята. Все едно, че съм в някоя чужда къща.

Всяко нещо го виждам така, сякаш гледам канарчетата през бинокъла. Виждам доктора. Виждам как ме откарват в болницата. Отварям и затварям очите си в зависимост от това какво и колко искам да видя. Усещам, че никога вече няма да заспя, няма да сънувам, няма да се движа. Но какво от това? Нали мога да гледам, да наблюдавам; аз много обичам да наблюдавам. Вдигат краката ми. Задават Ми Въпроси. Не отговарям. Не искам да отговарям. И не съм сигурен дали мога да отговарям. Дори гласът ми не е вече моят глас. Аз съм някакво производно между самия себе си и нещо друго. Но ето че заспивам, да заспивам. Това е същият онзи мъртвешки сън.

Струва ми се, че няма връзка между състоянието ми, преди да заспя, и другото, когато се събудих. Събудих се в болницата. Гладен съм. В състояние съм да ям и да се движа. Отново съм сред хора. Вероятно сънят си е отишъл завинаги. Не зная какво да мисля за всичко това. Но съм като малко дете; център на внимание, хранят ме, самият аз оглеждам всяко нещо, помирисвам го, опитвам на вкус разни неща, чувам разни неща. Въртя ръка пред себе си и я гледам с любопитство. Всичко е ново за мен.

След три дни ме извеждат от болницата и ме откарват у дома. Прекарвам цяла седмица в леглото и се радвам, че аз отново съм аз. Баща ми каза, че има грижата за птиците. Обяснява ми колко нови чифтове е пуснал в кафезите за разплод, кои гнезда са пълни и с по колко яйца. Много важно. За мен всичко това е свършено. И ме е страх; не искам да се връщам към него. Баща ми пита какво ще правя със свободно летящите канарчета. Той иска да ги затворя в клетката. Казва, че е преброил поне петнайсет мъжки, които пеят по дърветата, и че вероятно имало още толкова. Триста долара и дори повече хвърчат по дърветата, казва. На мен не ми се говори на тази тема.

На третия ден след като тръгнах на училище, сънят пак започна. Предстояха ми последните изпити, но никак не ми се учеше. Карах колелото, наблюдавах хората и това ми доставяше удоволствие. Никога преди не бях се вглеждал в хората. А те, ако ги наблюдаваш по-внимателно, са не по-малко интересни от птиците. Отидох на атлетически състезания и се хванах, че с огромен интерес наблюдавам как състезателите тичат, скачат, хвърлят диск. Ал спечели в тази дисциплина с постижение сто седемдесет и два фута. Бях взел бинокъла и наблюдавах всичко съвсем отблизо.

Може би от това гледане с бинокъла нещата започнаха отново. Тази нощ сънувам, че се събуждам. Все още лежа на земята под дървото. Изправям се на крака. Вратът й е счупен, както беше счупен на жълтичкото женско; не мога да направя нищо. Дори не съзнавам, че сънувам. Превърнал съм се изцяло в птица. Нямам ръце, с които да вдигна Перта от земята. И все пак не съм чак толкова птица, че да се примиря с Ехен и да я оставя. Ще ми се да я преместя, да я сложа някъде, където котаракът няма да може да я изяде. Оглеждам се; котаракът не се вижда из двора. Не, не мога да оставя Перта да лежи тъй на земята. Литвам на дървото да видя нашите дечица. Те са се сгушили уплашени в гнездото. Нахранвам ги и им казвам, че скоро ще се върна. Чувствувам се разпънат. Губя чувството за време. Връщам се при Перта.

После виждам как се задавам откъм птичарника. Прекосявам двора, вървейки към себе си. Стоя на земята във вид на птица и чакам. Давам си сметка, че в съня се отваря нова празнина. Усещам как се сливат вълните от две посоки като подводни течения. Има притегляне от две места.

Не виждам себе си. Това не е необикновено. Навеждам се и взимам Перта. На лицето ми е изписано голямо нещастие. Това е нещастието на едно момче; лицата на птиците не изразяват нищо. Вземам Перта и се връщам към птичарника. Летя мъчително след себе си до покрива на птичарника. Наблюдавам се как се връщам с малка лъжичка и кибритена кутия в ръка. Една от онези, в които държах яйцата. Слагам Перта в кибритена кутия и я затварям. Изкопавам дупка зад птичарника до стената и заравям кутията. Връщам се в птичарника.

Скачам от покрива на птичарника и заставам край гроба на Перта. Доволен съм, че котаракът няма да я безпокои. Зная, че трябва да отида при малките, но не ми се ще да оставя Перта.

След туй пак се виждам да излизам от птичарника. В ръката си нося клечица от скрежко. Забивам клечицата в земята на мястото, където съм заровил кибритената кутия, Подскок, подскок до клечицата и прочитам надписа.

ЖЕНА МИ ПЕРТА.

Събуждам се.

На другия ден в училище усещам всичко, което предстои да се случи. Реалният свят повтаря съня по някакъв странен начин, но това не ме плаши. Жал ми е за Перта, но си мисля да я затворя в клетката, въпреки че тогава пък малките й ще гладуват. Мога да ги оставя при някое от другите канарчета, но това, което има да се случи, е неизбежно. Ако то не се случи, значи, моята Перта никога няма да бъде истински мъртва; и аз никога няма да бъда отново свободен, като момче.

След училище шетам из птичарника и изведнъж чувам котарака да изскимтява. Прекосявам двора и стигам до дървото. Тя е точно там, където очаквам да я намеря. Оглеждам се, но зная, че не мога да видя себе си. Вземам Перта и виждам счупения й врат. По тялото й други белези няма.

Пренасям я през двора до птичарника и правя каквото е нужно. Вътрешно съм много спокоен. Чувствувам се цялостен повече от всякога. Като момче правя точно това, което трябва. Почти усещам как заемам мястото си в съня. Слагам Перта в кибритената кутия и отивам до стената. В земята има лека вдлъбнатина. Копая дупка и почти очаквам да намеря кибритена кутия. Ал никога няма да разбере онази история със съкровището, което не намерихме. В известен смисъл то беше там по силата на нашия сън, на нашата мечта.

Не намирам никаква кибритена кутия и слагам кибритената кутия с Перта в дупката. Покривам я с пръст и се оглеждам дали няма да видя себе си на покрива на птичарника. Няма ме там. Връщам се в птичарника и вземам клечицата от скрежко, която ми служеше да очегъртвам ъглите на кафезите. Почиствам я и я надписвам с черен молив. Излизам и я забивам в земята над гроба. Не виждам птичи следи. Събуждам се.

Денем не мога да откъсна мислите си от съня. Гърлото ме боли, защото не мога да плача, когато трябва. Държим последните изпити, така че никой не ми обръща внимание.

Тази нощ все още стоя край гроба на Перта. Сънят все повече заприличва на сън. Нещата не се развиват тъй, както досега. Не виждам нито едно от другите канарчета. Полетя ли, летя с бавни движения. Съвсем като насън.

Литвам при малките и им давам да ядат. Обяснявам им, че майка им няма да се върне, но аз ще се грижа за тях. Целият ден и цялата нощ седя на ръба на гнездото, давам им да ядат, като изгладнеят, и мисля за Перта. Зная, че те няма да мислят за нея. За тях тя е преминала в Ехен и толкоз. За такова нещо не си струва да се мисли, то е без значение.

През следващите седмици се занимавам насън с малките, докато се научават да излизат от гнездото и да летят заедно с останалите. Те са свободни, могат да летят, където си пожелаят. Моите дечица са птици, истински птици. Не им показвам къде е погребана Перта, това нищо няма да означава за тях. В съня си все повече и повече се превръщам в момче, птицата у мен избледнява. И сънят става по-малко реален.

Наяве вече не се интересувам толкова от канарчетата. Приемам ги просто такива, каквито са — канарчета. В птичарника всичко върви сякаш автоматично. Новородените изглеждат съвсем еднакви. Вече не мога да ги различавам от миналогодишните. Усещам как всичко се приближава към края си. Нещо си отива.

Измайсторявам една платформа над птичарника, на която канарчетата да се хранят. Над нея слагам покрив, за да не я вали дъжд. Поставям хранилките нависоко, та птичките да се хранят спокойно, без да се боят от котки. Когато всичко това е готово, пускам всичките канарчета от новата клетка. В нея оставям само няколко от женските, които все още мътят.

Когато се излюпват и последните, връщам в клетката пода, който я разделяше на два етажа. Подбирам певците от клетката за мъжките и ги пускам в долния етаж. Щом третите люпила са готови да се грижат сами за себе си, премествам родителите също в клетките. Пилето е уморена, но се държи по-дружелюбно от всякога. Изваждам я навън и я пускам да лети свободно. Изваждам и Алфонсо и той за първи път лети свободно. След толкова дълго седене в кафеза полетът му е слаб, но той скоро набира сили и предприема дълги полети — до дървото, до къщата. Мисля си, че вече няма да се върне в клетката, но се връща. Решавам да оставя Алфонсо и Пилето при другите свободно летящи птици. Те заслужават това.

Летците вече не се прибират в клетките. Те спят на дървото или на покрива. Оставям вратата на клетката отворена, но те не влизат в нея. Свободно летящите вече наброяват около шейсет. Като ги гледам, изпълвам се с гордост. Нали съм направил нещичко, за да ги върна в простора, където им е мястото. Чудя се дали сега, когато вече не спят в птичарника, ще се задържат около къщата. В края на лятото сипките ще трябва да отлетят от северното полукълбо. А какво ще правят моите птички? Дали инстинктът им ще ги отведе в далечни страни и къде точно? Дали Пилето и Алфонсо също ще отлетят с тях? Колко дълго може да лети една сипка, без да се храни? Струва ми се, че няма начин да стигнат до Африка, тяхната истинска родина. Ще се научат ли да ядат зърното и плодовете, с които нашенските сипки живеят? Ще се кръстосват ли със себеподобните или ще си живеят отделно? В края на краищата това няма значение. Важното е да летят свободни.

В клетките имам повече от двеста канарчета и повече от половината са мъжки. Птиците вече се продават на астрономически цени. Като поотраснат, с удоволствие ще ги продам. Не искам повече да държа птички в клетка. Ще ми се да ги пусна всичките на свобода, но те са още неопитни в летенето и няма да оцелеят. А пък и баща ми вече брои парите, които ще им вземем, и се радва. Той ме отърва от майка ми, тъй че не мога да го разочаровам. Иска да приберем и свободните в клетката и да ги продадем. Непрекъснато се вслушва в тях и познава всички мъжки. Според него те са трийсет и пет.

Отново сънувам, но в сънищата си винаги съм сам. Виждам как другите птици летят, но си стоя настрани. По цяла нощ летя сам, обикалям всички места, където съм бил някога. Летя над покривите и над дърветата, а понякога се издигам високо в небето. Това е толкова лесно. И го правя като момче, не като птица. Лети момчето. С каква лекота размахвам ръце като криле. Само съзнанието, че мога да летя, е достатъчно, за да летя. В сънищата ми все ми се ще да има някой до мен, че да му покажа как става това. С какво удоволствие бих научил Ал или баща ми да летят. Когато на самия теб ти се удава, изглежда толкова лесно.

Прекупвачът дойде и купи всички канарчета. Взехме по девет долара на мъжко и по три на женско. Всичко хиляда и петстотин долара, та и повече. Баща ми не можа да разбере защо продавам и чифтовете за разплод. И пак настоява да изловим свободните и да ги продадем, но аз го разубеждавам. Те са си мои. Оставям го да си мисли, че ще ги използувам за разплод догодина.

Сега е спокойно в птичарника. Почиствам го от край до край и покривам кафезите с вестници. Нощем, насън, започвам да изпитвам някакво странно безпокойство. Дори когато летя. Все си мисля за нещо, а не мога да разбера какво е то. Сетне изведнъж разбирам. У мене е заговорил инстинктът на прелетната птица, искам да отлетя. Дали и другите мои птички изпитват същото? Дали то се отнася и за птичките в съня?

Денем наблюдавам канарчетата и виждам, че се готвят да отлетят. Често се събират на ята и хвърчат напосоки. Ядат повече и летят по-надалеч от двора. Понякога в двора не можеш да видиш нито едно в течение на два-три часа.

Майка ми пак започва да се оплаква от курешките и от шума. Шум тя нарича тяхната песен. Баща ми пък се бои, че през зимата ще измръзнат. А повечето от тях изобщо не са оживели в клетка.

Той отваря вратата на клетката и внася вътре хранилките. Канарчетата започват да влизат, за да ядат, а после и да спят. Няколко от тях, между които и Алфонсо, продължават да спят на дървото, но повечето се прибират в клетката. Зная, ще дойде време баща ми да захлопне вратата и да ги затвори вътре.

Насън разговарям с канарчетата. Обяснявам им, че е време да си заминат. Казвам им, че ако влязат да спят в клетката, ще ги затворят в нея, а след туй ще ги сложат в кафези. Отначало те не ме разбират, а после пък не ми вярват. Тогава взема думата Алфонсо; потвърждава, че това, което казвам, е истина и обяснява, че аз никога не съм ги лъгал. Да, време е да заминават. Алфонсо казва, че знае как ще стане това, че полетът е много дълъг и някои може да умрат, но той заминава, заминава и Пилето, тръгват утре на раз съмване. Слушам го и ми става тъжно. Канарчетата са възбудени.

Призори всички сме готови; излитаме едновременно. Алфонсо е начело на ятото. Отправяме се на юг — над газовия резервоар, над Ландсдаун, надолу към Честър и аз съм все с тях. Чудя се какво ще стане с мен. Дали някога ще се събудя в собственото си легло?

После, не зная как, се оказвам сам. Рея се някъде в небето и ги виждам да се отдалечават. Не мога да ги догоня; те ме изоставят. Виждам се като птица да летя заедно с тях, зад Алфонсо и Пилето. Зная, че винаги ще бъда с тях, където и да отидат. Наблюдавам ги от небето, докато те, ние, се превръщаме във все по-малки и по-малки точици и остава само едно небе. Усещам, че натежавам, и падам, летя към земята, само че малко по-бавно, отколкото когато падах от газовия резервоар. Докато падам, размахвам ръце и успявам да се върна в съня под празното небе отгоре.

На сутринта канарчетата ги няма. Баща ми е ядосан. Аз се чувствувам безкрайно самотен. Чакаме ги цял ден да се върнат. Събота е, нямам училище и само гледам небето и се моля да не се появи нищо в него.

На другия ден излитам и разтурям птичарника. Складирам дървения материал зад гаража. Работя бързо, за да не ме усетят какво правя. Много по-лесно е да разтуряш, отколкото да изграждаш. До вечерта от птичарника няма и следа.

Тази нощ не сънували.

Дните се нижат едва-едва. Чувствувам се ужасно самотен. Разтревожен съм — как да кажа на баща ми, че не искам да ходя в колеж. Тревожи ме и това, че ще ме приберат в казармата. Но не мога да променя нищо; всичко е предрешено.

През септември получавам писмо от армията, с което ме уведомяват, че съм определен да уча инженерство по СПО — специалната програма за обучение. Курсът ще бъде в университета „Флорида“ в Гейнсвил. Оказва се, че през февруари съм издържал в училище изпита за СПО, но напълно съм забравил това.

Наглед това е идеалното разрешение. Не мога да се измъквам от всяко нещо, а пък и инженерството не изглежда толкова лошо. Обясняват ми, че ще ни обучат като инженери, за да помогнем след войната в преизграждането на Европа и Япония. Родителите Ми са доволни, мислят си, че ще стана офицер, и това им прави силно впечатление.

Влизам в казармата в края на септември. Изпращат ме във „Флорида“ за един семестър, след което разпущат курса. Изпращат ме във Форт Бенинг за основна бойна подготовка, а после — в южната част на Тихия океан като пехотно подкрепление.

Често си мисля за канарчетата, за Перта, за дечицата, но не ги сънувам.