Пилето

Бедата дойде изневиделица. Един ден излизам от птичарника — тъкмо им бях оставил сутрешната храна — и поглеждам към гнездото над къщата. И какво да видя — на покрива стои оня котарак, захапал в уста едно от малките. Не стига това, ами посяга да хване друго, което е кацнало на клона точно под гнездото. Майката е обезумяла. Налита на котарака, а той замахва срещу нея. Не виждам третото малко.

Започвам да го замерям с камъни. Мъча се да го прогоня с викове, но той се снишава и продължава да посяга, към клона или да замахва срещу майката, когато тя се приближи повечко.

Надсвирвам на майката и тя долита на Кръста ми, но отхвръква, преди да успея да я хвана. Връща се на дървото. Тичам в гаража и грабвам стълбата. Излиза баща ми. Той ми помага да изправим стълбата, та да мога да се покатеря на покрива на верандата. Излиза и майка ми. Разписква се: щял съм да падна, а баща ми щял да закъснее за работа.

Качвам се на покрива. Котаракът си стои там, но се поотдръпва, когато посягам да го хвана. Сега, като вижда, че има съюзник, майката налита по-смело на котарака. Той все още стиска в уста малкото. А онова на клона отстъпва към гнездото, от което наднича третото.

Драскам нагоре по покрива и тъкмо тогава котаракът замахва с лапата и поваля майката. Хвърлям се напред, но той я докопва преди мен. Пуска малкото и я сграбчва със зъби, преди да съм успял да направя каквото и да било. Най-после го улавям за предния крак. Той ме одрасква, докато аз го прехващам, за да го пипна за врата. Стискам го, той отваря уста и пуска майката. Но е твърде късно. Тя е мъртва. Вземам малкото, което също е мъртво. Вече съм пуснал котарака и той се смъква по покрива и пада върху покрива на верандата. Баща ми стои с тояга в ръка до кацата с дъждовна вода. Котаракът скача от покрива и се шмугва покрай него. Той замахва с тоягата, но не успява да го удари.

Слизам долу и разглеждам внимателно двете мъртви птички. Вратовете са им прекършени. Стигнат ли нещата до убийство, котките си знаят работата.

Преди да махнем стълбата, покатервам се по нея и вземам двете малки от гнездото. Не е трудно да ги хвана, защото те още не могат да летят. Занасям ги в клетката на летците при другите малки. Може пък някой от мъжките да ги осинови. Нахранвам ги до пресита и тръгвам на училище.

Когато се прибирам, виждам, че са много добре и ги нахранвам още веднъж. Но съм сигурен, че са хранени и преди това. Бащите не могат да помнят всичките си малки и някой от тях вероятно се е погрижил за тези.

Тази нощ се страхувам в съня си да не се случи нещо, но за щастие опасенията ми са напразни. Гнездото на Перта е непокътнато и никакъв котарак не се мярка. То е толкова нависоко, че котките едва ли могат да го видят. Опитвам се да обясня на Перта, че има опасност от котки, но тя никога не е виждала котка и не разбира какво искам да кажа. Иде ми да взема гнездото и да го пренеса в клетката. Чудя се какво ли ще стане, ако наяве се покатеря горе и го преместя. Дали в съня Перта ще изостави гнездото? И дали то ще си остане на същото място? Не бива да рискувам. Убеден съм, че ако бъда по-внимателен, нищо няма да се случи. В съня не винаги се повтарят нещата от всекидневието. Например гнездото на жълтичкото не съществува.

Минава една седмица и вече си мисля, че няма нищо страшно, но ето че изведнъж, насън, виждам същия онзи котарак да се катери по нашето дърво. Кацнал съм Точно над гнездото ни, а Перта лежи в него. Същият ден нашите дечица бяха започнали да се изправят и да стоят по ръба на гнездото. Досега те бяха много малки, а ето ги вече поотраснали. Отде се взе тоя котарак?

Перта още не е виждала котка. Първите ни тазгодишни дечица, и четирите, летят с по-големите си братчета около дървото, дето някога беше гълъбарникът. Нищо не мога да направя. Само чакам и го следя. Виждам го съвсем ясно. Част от едното му ухо е откъсната и то стри хем като кучешко, хем като котешко. Виждам котарака с най-малките му подробности. Не знаех, че съм го разгледал толкова добре. Бях толкова улисан в други неща, че не съм забелязал кога съм се вторачил в него.

Трябва да прекъсна съня, друг изход няма. Трябва да се събудя. Необходимо е да стана отново Пилето, момчето, и да се справя някак с тоя котарак наяве. Но не мога, не мога да се измъкна от съня. Вратата е заключена отвън. То е, като когато се събуждаш и те е страх, че ако се размърдаш, ставите ще те болят. Не смея дори да опитам да изляза от съня. Птицата у мен е твърде силна. Тя не знае, че на всичко това може да се сложи край, стига само да се отдалечи. Тя толкова се страхува котаракът да не направи нещо, че не смее да се отдалечи. Тя трябва да оста не и да брани Перта и малките. Тя не може да повярва, че съществува нещо друго, че има друг живот. И все пак момчето знае, че едно канарче не може да се пребори с котка.

Предавам се. Само чакам и гледам как котаракът дращи нагоре по дървото. Всяка частица от мен иска да избяга, да отлети. Но мозъкът на момчето птица казва „остани“. Опитвам се да си представя какво ще се случи по-нататък в съня. Ще бъде ли убита Перта? Ако забележи котарака, ще го нападане ли, или ще избяга? Скачам долу при гнездото.

„Слушай, Перта, защо не си полетиш малко сама? Аз ще поседя в гнездото“

Перта ме поглежда учудено. Уморена е, но не иска да остави гнездото. Усеща моя страх; не мога да я излъжа. Мисля си, че ако изчезне от съня, аз може да се събудя. Още веднъж й предлагам да си почине и да похвърчи; искам да остана сам при малките.

Перта разбира, че нещо става, но все пак се надига от гнездото. Малките се размърдват и писукат за ядене. Аз лягам на гнездото и те се успокояват.

„Хайде, Перта, иди да похвърчиш Младите са в гората. Иди да ги видиш какво правят. Те се навъртат около дървото край развалините. Знаеш къде. Иди да се поосвежиш.“

Перта ме поглежда още веднъж и отлита. Не забелязва котарака. Тя и не го очаква. А котаракът се е притиснал о ствола на дървото. Вече се е покатерил на половин път до гнездото. Сигурен съм, че е чул цвърченето на малките, но сега това е без значение. Перта, слава богу, я няма. Дали ще мога вече да направлявам съня, да спра това, което предстои? Мъча се още веднъж да се съсредоточа, да сложа край на съня, но все още съм твърде надълбоко в него. Казвам на малките да лежат ниско в гнездото. Денят е много горещ; гнездото е спарено и намирисва. Те не искат и да чуят. Наближава време да започнат да летят; ще им се да стоят на ръба на гнездото, да протягат криле, а аз ги карам да се свиват в него.

Но ето че самият аз оставям гнездото. Хвръквам на един от високите клони. Котаракът не ме забелязва. Цялото му внимание е съсредоточено върху гнездото. Явно, предвкусва кръв и перушина.

Няма друг изход, освен да го уплаша някак или да го раня. Идва ми наум да повикам на помощ баща си, но той никога не се е появявал в съня. После решавам да повикам на помощ самия себе си. Виждам се в птичарника в другия крий на двора. Но и това е невъзможно. Птицата у мен никога не е обръщала внимание на момчето. Ще трябва да се справя сам. Не остава друго, освен да раня котарака. Трябва да се добера някак до очите му, като се спусна стремглаво надолу, без да вдигам шум.

Котаракът се е изкатерил още по-нависоко. Аз литвам от клона и се въртя във въздуха. Страх ме е. Птицата у мен се ужасява от котарака. Мисля си, че ако долетя до моята стая и кацна в някое кътче, където съм стоял като момче, сънят може да свърши. Но няма достатъчно време за това.

Пикирам. Спускам се светкавично между клоните, насочен право към главата на котарака, и забивам човка в едното му око. В жълто-зеленото оче с черна цепнатина, което се е вторачило в моите дечица. Но изведнъж започвам да падам, крилете ми отказват да работят, не ми достига дъх, боли ме. Котаракът е успял да ме цапардоса с един бърз удар на лапата. Тупвам на земята и не мога да се помръдна. Очите ми са отворени, но съм напълно парализиран. Лежа на една страна и гледам нагоре към дървото. Затварям очи с надежда да прекъсна съня. Отварям ги; все още лежа на земята. Котаракът ме гледа от дървото. Вниманието му поне е отклонено от гнездото.

Полагам отчаяни усилия да се изправя на крака, но нищо не помага. Котаракът извръща глава и гледа през рамо надолу. Спуска се, като се залавях нокти, и когато наближава земята, скача. Аз все още лежа долу. Котаракът застава неподвижен и ме гледа. Аз не мърдам, не мога. Той се изгърбва, готов да скочи. Гледам го право в очите, искам да го накарам да види в мен момчето — не само птицата. Цепките на очите му ту се отварят, ту се затварят. Очите му се събират в средата. Той клати глава, предвкусвайки победата. Аз се мъча да го задържа, да го спра с поглед. Втори път се опитвам да прекъсна съня. Струва ми се, че затворя ли очи, ще го прекъсна. Но пък зная, че ако направя това, котаракът ще скочи върху мен. Затварям очи и изведнъж — преди да е свършил сънят — чувам някакъв шум и котаракът изскимтява.

Събуждам се в леглото разтреперан и мокър от пот. Сърцето ми тупа, та ще изхвръкне. Едвам се добирам до банята да пийна малко водица. Едната половина на тялото ми е изтръпнала и ме боли. Поглеждам се в огледалото, но няма нищо — ни натъртено, ни рана. Само съм блед и косата ми е сплъстена от пот.

Връщам се в стаята и сменям пижамата. Окачвам мократа на радиатора да се изсуши. Така ме боли всичко, че едва смогвам да облека сухата. Тръшвам се на леглото и се втренчвам в тавана. Не зная да заспя ли, да не заспя ли. Хем ми се спи, хем ме е страх от съня. Възможно ли е да спиш, без да сънуваш? Ако пак засънувам, какво ще се случи? Насочвам мислите си към случилото се в съня; мъча се да го възстановя.

Котаракът скимтеше. Защо? Дали е скимтял, преди да скочи върху мен и да ме разкъса на парчета? Ако се върна в съня, дали ще бъда мъртъв? И ако съм мъртъв, дали сънят ще свърши? Ако съм умрял в съня, дали ще умра и наяве?

Чувствувам се почти умрял, както съм легнал в леглото. Зная, че мога да умра много лесно. Въпросът е да не се връщам в съня. Но не мога да се удържа и заспивам отново.

Очите ми са затворени. Все още лежа на земята, но не съм умрял. Отварям очи и виждам котарака да подскача и да се върти в кръг: Той скимти окървавен. Едното му око е затворено и тече. Котаракът побягва с един последен ужасен писък. Оглеждам се и виждам до себе си Перта.