Пилето

Й хуква към Уайс, който е надигнал глава при внезапната тишина и последвалия звън на строшено стъкло. Реналди заема мястото на бияча, докосва с топката Уайс и тича да отвори вратата. Аз минавам на втора. В това време Уайс пак е скрил глава. Реналди се връща да ми стисне ръка. Пилето е точно зад мен и ние с Реналди му стискаме ръка и го тупаме по гърба. Уайс се мъчи да стане и в този миг Пилето го прескача. Прави такъв скок, че дори Уайс да беше изправен в цял ръст, пак щеше да го прескочи.

— И тогава, Пиле, драснахме през вратата и заключихме Уайс вътре.

Докато му разказвам всичко това, Пилето слуша и само се смее. Тук-таме дори добавя по нещо, както ставаше някога. В такива случаи някой от двама ни ще прекъсне другия, ще го поправи, за да звучи разказът по-убедително, и после двамата ще се съгласим, че точно така е било, да, точно така. Аз млъквам, а Пилето ме гледа право в очите. Вече приключваме.

— Честно, Ал, още колко пъти ще трябва да пердашиш твоя стария? Май ти замеряше Уайс с топките, а не аз. Не, така не става. Та ние вече сме големи мъже. Ако не внимаваш, ще пренесеш тая зараза върху децата си, ще ги направиш борци, играчи или кой знае какво, само и само да убедиш себе си, че наистина си надвил стария Виторио, Всичко това все трябва да свърши някъде. Да ти кажа ли, времето в края на краищата надвива всички ни.

Виж го ти копелето! Пак ме поряза.

— Добре де, велики летецо. Да чуем твоя завършек. Ще хвръкнем през стените и ще се правим, че нищо не се е случило, така ли?