Пилето

Остави ги тия, Пиле. Нека ти кажа първо нещо друго. Никак няма да ти е лесно да се измъкнеш оттук. Твоят психиатър, дебелогъзият Уайс, е решил да те използува — а друг такъв случай едва ли ще му се падне някога в живота. Затова няма да допусне да излезеш оттук.

— О, той не е лош човек, Ал. Та нали той те доведе тук заради мен и ето че аз се оправих. Не можеш да отречеш, че е постъпил правилно. Аз вече не съм канарче и реша ли да изляза оттук, ще изляза. Само че още не съм готов за това. Нужно ми е още малко време, за да премисля нещата, да видя как ще уредя живота си така, че той да не е мъчение за мен и да живея истински.

— Ти май не ме разбра, Пиле. Тук ти си нещо като затворник. Не можеш да си излезеш току-тъй.

— Това не ме тревожи, Ал, ще изляза. Това не е проблем.

— Добре де, добре. Тогава ще подбудим Уайс да ти издаде необходимите документи. Ще получиш пенсия и ще си живееш като цар, без някой да ти виси на врата. Какво ще кажеш?

— Това не е достатъчно, Ал. То е все едно да бягаш с препятствия, да се измъкнеш някак, за което вече говорих. А ние можем да постигнем нещо по-добро.

— Нищо не разбираш ти, Пиле. Аз пък ти казвам, че това тука е истински затвор. Първо имаш тия две врати; да речем, че се справим с тях. После идва вратата на отделението. Там може да ни помогне Реналди. Но цялото място е оградено с много висок зид и на всеки изход стои пазач. Ако си мислиш, че можеш да прелетиш над този зид, значи, още не си добре.

Гледам Пилето право в очите. Никак не ми се ще да му причиня болка, но трябва да зная какво се е случило.

— Кажи ми, Пиле, какво се случи с тебе? И как в края на краищата попадна тук?

Виждам, че на Ал му е неудобно да пита. И разбирам, че трябва да му разкажа нещо.

— Виж какво, Ал, с мен просто се случи нещо, както се случват и много други неща. Ако Щеш, вярвай, раниха ме на остров Уайхеке, близо до Нова Гвинея. Японска картечница, струва ми се, двадесет и пети калибър.

Когато се свестих, намирах се в някаква нажежена голяма палатка. Слънцето така печеше, че всичко ми се виждаше жълто. Бяха ми закачили разни тръби и тръбички. Лежах на гръб и не можех да се помръдна. Наоколо се виждаха дълги редици походни легла и бутилки, пълни с кръв или вода. Пак изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, чух невъобразим шум. Покрай мен бягаха хора; разнасяше се карабинен пукот. Сутрин ли беше или вечер, не мога да ти кажа. В другия край на палатката се вдигаше тупурдия. Някакъв японски войник се вмъкна вътре. Тръгна покрай леглата и взе да бучи с щика. Нямаше никакви викове, чуваше се само как щикът се забива и разпаря платното на леглата, излизайки чак от другата страна. Скъсах тръбичките, проврях се под палатката и хукнах. После започнах да летя. Прелетях над палатката и се отправих към джунглата. Когато се обърнах, виждаше се само палатката на брега и лъсналото отвъд нея море. После… после те чух да ми говориш за гълъбите. Вярваш, не вярваш, това е, което си спомням.

— Глупости, Пиле, стига с тия смахнати работи! Та може ли човек да хвърчи?! Кажи ми какво според теб се е случило в действителност.

— Точно това, Ал.

— Ти си непоправим.

Ал се поотдръпна. Не исках да го лъжа, а ето, че той се разтревожи.

— Добре де, Ал, всичко е една лудост. Това за летенето може да съм го съчинил несъзнателно. Но ето сега сме отново двама, нека измислим как да живеем. Да пуснем в действие стария комбинат.