Пилето

— Слушай, Ал, ние с тебе бяхме много хубаво предприятие. Ти беше в състояние от най-незначителната случка да направиш истинско приключение — като героите от комиксите. Момчето птица и момчето чудо — за тях животът беше игра. Справяхме се с всичко като филмови герои. Нищо не можеше да ни засегне. Това е много особено качество, нали знаеш. Толкова добре играехме, че не беше нужно да си измисляме игри. Само че ние се оказахме дивечът.

— Чудесно. И сега сме простреляни.

— Не, положението не е толкова лошо, Ал. Все още съществуваме. Аз зная, че не съм в състояние да летя, дори вече нямам такова желание. Ти си даваш сметка, че не можеш да гълташ гвоздеи и да изплюваш камъчета. Но какво от това? Все още можем да съберем нещата и да ги сглобим така, че всичко да се оправи.

— Какво означава това, Пиле? Ти да клечиш в клетката и хората да те хранят, а аз да се върна при щангите и да се изпотрепвам, само и само да мога да прикова за три секунди нечии рамене върху тепиха. Това ли искаш? Не, не го виждам.

— Слушай, Ал, ако трябва да разтълкувам собствената си мисъл тя, струва ми се, означава, че ние сме луди. Луди сме, понеже не можем да приемем, че нещата възникват без всякаква причина и нямат никакво значение. Не можем да гледаме на живота просто като на писта с препятствия, които трябва да се преодолеят някак. Струва ми се, че нормалните, онези, които уж не са луди, точно това правят — гледат да минат някак препятствията. И така си живеят ден след ден, защото винаги идва нов ден, но когато дните им се свършат, те затварят очи и наричат себе си мъртви.

Ал ме гледа право в очите. Той все още не е уверен дали говоря смислено. Според мен точно това правя, но знам ли, напоследък често пъти се лъжа. Не мога да сдържа усмивката си.