Пилето

Слагам глава на възглавницата и се мъча да си припомня действителността. Държа да си припомня какъв калпав войник съм аз. Готов съм да лъжа всеки друг, но себе си не искам да заблуждавам. Хубав урок получих. Сега вече ми е ясно колко лесно ще е да се представя за голям герой. Ще трябва да изградя живота си върху основата на всичко онова, което зная за себе си. Докато си мисля за тия неща, унасям се в сън.

Болницата в Мец е истинска болница. Искам да кажа, че не е училище, превърнато в болница, нито пък казарма; открай време си е била болница.

Два дни след настаняването ми тук ми правят първата операция. На стомаха. Впрочем не точно на стомаха. Получил съм някакво вътрешно разкъсване. След операцията ми показват шрапнела. Прилича ми на дребните монети, които слагахме на линията при гарата на Шейсет и девета улица, та като мине влакът, да ги размаже. Докторът казва, че съм късметлия, защото шрапнелът е минал само на косъм от семенния канал. Предполага, че е шрапнел от американски снаряд. Дали пък не ме мисли за шваба, който се е вмъкнал тук, за да се лекува безплатно?

Не съм на ничия страна. Дори вече не ме интересува кой ще победи. Аз съм извън играта Лежа си по цял ден в леглото и се наслаждавам на спокойната, нормална атмосфера. Вътрешностите ми лека-полека се оправят. Не помня някога да съм бил по-щастлив. Сутрин, още Преди да дойде сестрата и да разбуди всички, и преди да са разнесли портокаловия сок, аз се събуждам, лежа със затворени очи и си мисля как само се измъкнах. Измъкнах се от всичко, не само от войната. И сега съм пленник, но пленник на света. Вече не воювам. И всичко ми се струва без значение — едно вълшебно усещане.

Всяка сутрин ми хвърлят пакет цигари на леглото. Безплатни цигари. „Още един кашон цигари за момчетата отвъд океана.“ Така ставам пушач. Вече и не мисля да ставам най-силният човек на света. Само гледам да преживея и да не си навлека голям позор. Лежа в бялата постеля и не движа нищо друго освен здравата си ръка. Една чиста, много чиста ръчица, която други чисти ръце мият всеки ден. Слагам бялата цигара в устата си и изпускам пушек помежду превръзката. Всъщност не съм истински пушач, само издухвам пушека и го наблюдавам. Уча се да правя кръгчета от дим. Някога чичо Цеаар ми правеше такива кръгчета, тъй че зная как става това. Въздухът в помещението е неподвижен и само след няколко дни ставам истински специалист в правенето на кръгчета. Но не гълтам дима, има време за това. Като поема дълбоко дъх, все още усещам болка, а пък закашлям ли се, то е цяла трагедия.

Всеки ден превръщам двадесет цигари в кръгчета от дим. На всеки половин час си отпускам по цигара. На стената има часовник и се наслаждавам на всяка минута. Не съм допускал, че времето може да бъде толкова сладко нещо. Струва ми се, че никога досега не съм живял в настоящето. Сега забравям всичко минало, а колкото до бъдещето, мисля най-много за половин час напред. Но всяка от тези половинки е изпълнена с повече съдържание, отколкото повечето дни в живота ми.

С мене лежат още много други момчета, но техните рани, най-вече стомашни, са много по-тежки. Всички те са на системи. Аз имам само тръбичката, през която пикая, а иначе съм, кажи-речи, свободен човек.

На три-четири дни сменят бинта на ръката ми и почти всеки ден отварят дума за най-важната операция. Постоянно почистват лицето ми и слагат нови бинтове, но едва след две седмици се залавят истински е него. Един ден някакъв доктор ме премества в друга стая и размотава бинтовете от главата. Взема ножички и изрязва тук-таме нещо. После ме тампонира и Казва, че се налага пластична операция. Но в тази болница нямали съоръжения за такава операция. Обяснява ми, че челюстта била изместена. И най-напред това трябвало да оправят.

Да правят, каквото щат. Откровено казано, операциите започват да ми харесват. Сестрите все ме хвалят колко храбър съм бил. Глупости! Само мен не могат да излъжат. Но нека ме държат в болницата, нека, ако щат, ме режат парченце по парченце; само без болка, моля. Вземете красивото ми мускулесто тяло и режете. Но да няма шокове, да няма болка, да няма кървища, да няма атаки, да няма патрули; иначе всичко съм готов да понеса.