Пилето

Добре, ама те не помръдват. Ръгам възрастния с карабината в ребрата. Той изломотва нещо, но все пак излиза от окопа и жалкият го следва. Оставят карабините си и продължават да държат ръцете си на главите. Соча с карабината към дърветата. Ако някой ни гледа, картината е съвсем както трябва — героят води пред себе си военнопленниците. Усмихвам се, за да им покажа, че съм на тяхна страна, но все пак ме е страх да им пусна една истинска усмивка. Трябва да спечеля доверието им; няма да векуваме тук при тия снаряди, които падат все по-нагъсто.

Не сме изминали и тридесет крачки по пътя, и настава ад. Този път това е артилерията на швабите, не танковете. Двамата шваби залягат, все още с ръце на главите. Аз се просвам зад тях. Целият свят се тресе. На всяка цена трябва да се доберем до дърветата, и то час по-скоро. Останем ли тук на откритото, ще ни направят на кайма. Изкрещявам им да стават и да бягат. Или не ме чуват, или не ме разбират, но каквото и да е, не се помръдват. Само забиват глави в земята. Мога и дори трябва да ги оставя. Но вече съм се навил да ги взема като военнопленници, а си мисля, че така ще е по-добре и за тях.

Пускам един куршум над главата възрастния. Той се обръща и се пули насреща ми. В очите му се чете страх. Давам му знак е карабината да стане. Той скача, скача и младия й двамата хукват напред все тъй е ръце на главите. Подпрян на карабината, надигам се и аз и в тоя миг… Бам!

Съвземам се покрит с кръв и съсиреци. Прикладът на карабината ми е счупен на две. Опитвам се да стана, но отново изпадам в безсъзнание. Когато се свестявам за втори път, пред очите ми играят кръгове, ушите ми пищят, а носът и устата ми са пълни с кръв. Сядам и се оглеждам. Двамата шваби лежат на земята пред мен. Снарядът, май от нашите, е паднал помежду им и е изровил голяма яма. Започвам да се проверявам. Повечето съсиреци са от швабите. Усещам нещо да ми мокрее в слабините, но не ме боли.

Мъча се да стана. Не мога. Главата ми бръмчи и пак се строполявам. Кракът ми нещо не е в ред. Довличам се пълзешком до швабите. И двамата са мъртви. Не знам колко време съм бил в безсъзнание, но явно достатъчно, за да издъхнат; достатъчно и за да ги налетят мухите. Слънцето грее в небето, времето се е затоплило. От две седмици насам за първи път виждам слънце. Артилерията мълчи. Светът изглежда нов. Откъм Ройт не долита стрелба. Всичко е толкова тихо и спокойно, че си мисля да не съм оглушал. Мъча се да кажа нещо, за да проверя дали чувам, но челюстта ми отказва да работи. Издавам само някакъв стон и пак ми пада черно перде. Сякаш съм страшно уморен и заспивам от умора. Но преди да изпадна отново в безсъзнание, поде се уверявам, че не съм глух; чувам се как охкам.

Отново идвам на себе и запълзявам към дърветата. Просто трябва да седя там й да чакам някой да дойде. Искам да се махна от пътя и да се скрия в сянката на дърветата. Искам да се махна от швабите. Прокарвам ръка по слабините и усещам изпъкналите си вътрешности. Нямам никакъв бинт, затова ги притискам с ръка. Не тече, много кръв. Главата ми се прояснява. Започвам да мисля, да търся начин да се спася.

Допълзявам до мястото, където лежи Ричардс. Доближавам се до него. Наоколо няма никаква кръв. За миг си помислям, че той може би е решил да се отърве, да се откаже от войната подобно на мен. Очите му са отворени, устата също. Той е мъртъв. Забелязвам парче шрапнел да стърчи от врата му. То е продълговато и тънко и стърчи като перодръжка. Кожата на врата му се е вгънала и обхваща плътно метала. При светлината на слънцето всичко се вижда съвсем ясно. Измъквам шрапнела със здравата си ръка. Той излиза лесно. Потича малко кръв. Вратът му се отпуща тъй, че лицето му се обръща към земята. Очите му остават отворени.

И в този миг започвам да откачам. Чувам се да повтарям: Ричардс е мъртъв. Повтарям, повтарям като молитва; толкова ме боли за него, че не мога да се спра. Лягам до Ричардс и не мърдам.

Следващото, което си спомням, е санитарят Де Джон, надвесен над мен. Пита ме какво ми е, къде ме боли, но аз само мънкам и плача. Челюстта ме боли чак до ушите. Харингтън е мъртъв, но аз плача за Ричардс. И съзнавам, че това е безсмислено, но не мога да се спра. Де Джон тампонира раната в слабините и я поръсва със сулфамид, но не ми дава обезболяващи таблетки. Оглежда лицето ми и изважда още един бинт. Обинтова долната част на лицето и челюстта, та чак и врата. От погледа му разбирам, че положението ми е тежко, и се радвам. Радвам се, защото няма да участвувам в никакви боеве. Въпреки това ще се опитам да използувам и параграф осми. Продължавам да се вайкам за Ричардс, макар да знам, че това е безсмислено. Гледам да използувам всички възможности, за да се измъкна. Вече нямам ни гордост, ни чест, ни нищо. Искам само да оживея.