Пилето

„Ей там зад ония дървета. Лежеше на земята, когато раниха Сканлан. Извиках му, но той нито отговори, нито се помръдна.“

Да, ето как работи мозъкът ми. Едва сега си давам сметка, че Ричардс е убит. Ричардс е паднал. Ричардс е мъртъв. Не че съм го обичал, но започвам пак да треперя. Искам да се махна, да изчезна някъде. Сега аз не само бягам в отстъпление; не, искам да избягам. Едвам удържам краката си. Но ме е страх от Лучеси. Сигурно мога да го сваля с една ръка; и все пак ме е страх. Чакам някаква възможност да побягна, да се скрия в земята, да умра от глад, каквото и да е, само и само да изчезна и да остана сам. Все още стискам Сканлан за китката, за да спра кръвоизлива, а той нещо се бъзика с ръкавицата в другата ръка. Изважда нещо от нея иго обърсва о панталоните си. Венчалният пръстен. Прибира го в джоба си. Лучеси ме гледа.

„Ще трябва да се върнеш, Колумбато. Щом Ричардс е убит, ти поемаш командуването на отделението. Както е тръгнало, може да поемеш и целия взвод. Ама че шибана работа. Аз пък ще отведа Сканлан. И ще се разпоредя да пратят противотанковите гранатомети и гранати. Хайде, вдигай си задника и върви!“

Той вече реорганизирва цялата рота. Представям си как размества мислено цветни картончета. Предавам му Сканлан и той го хваща за китката. От лицето на Сканлан се стича кръв и цялата му куртка е окървавена. Лучеси се обръща и хуква с него към гората.

Отново съм сам. Зная си, че ще стигна само до дърветата и ще се скрия там. Ще скоча в някой от окопите, изкопани от отделението. Ще легна вътре и ще чакам нещата да се уталожат. После може да се промъкна до Франция, като се движа само нощем, и да се скрия у някое френско семейство. Явно, че лека-полека полудявам.

Отново прекосявам минното поле, като прескачам жиците и се старая да не поглеждам към мястото, където Лежи Харингтън. Стигам до дърветата и се скривам в една вдлъбнатина в земята. Хич не ми е до окопавате.

Отново започва. Този път са нашите. Някой трябва да е дал като координати тези дървета и да е повикал дивизионната или корпусната артилерия. Скачам и хуквам като луд по склона към Ройт. Земята се тресе, във въздуха се носят бучки пръст и ме удрят. Аз тичам, а те ме шибат в лицето — все едно, че тичам в градушка или пък карам колело след камион, пълен с чакъл. Изведнъж усещам, сякаш нещо ме дръпва за лявата ръка и ме завърта. Поглеждам и виждам от горната страна на лявата си китка дупка с форма на жълъд. От дупката бавно потича кръв. Тъмночервена. Стоя насред полето и не мога да откъсна поглед от нея. Затварям си пестника, но кутрето ми не се сгъва, стърчи. Обръщам си ръката и не виждам дупка от другата страна. Нещо се скъсва в мен и се разплаквам. Да, сега имам право да се върна. Имам право да отида в болницата и да поискам да ме оперират. Ще поговоря с докторите и ще им обясня състоянието си. За мен войната е свършена!

Отляво удря още един снаряд и аз падам на земята. Ушите ми пищят, а когато отривам лице, ръката ми се омацва с кръв. Опипвам си лицето, но ми няма нищо — само драскотинки от пръстта и камъчетата, които са ме удряли. Отново хуквам. Тичам, тичам и излизам на някакъв път в покрайнините на Ройт. Още не съм срещнал жива душа. Откъм града дочувам пукот на ръчно оръжие. Край пътя виждам окоп. Ще се вмъкна в него и ще чакам да дойдат санитарите. Време колкото щеш: войната е свършена. Алфонсо Колумбато ще се прибере у дома като герой, ранен във войната. Чувам да свисти друг снаряд, хвърлям се напред и скачам в окопа.

Войната още не е свършена! В окопа има двама шваби! Насаждам се право отгоре им. Те се мъчат да се измъкнат изпод мен и слагат ръце на главите си. Аз се опирам на стената на окопа и се опитвам да насоча карабината си към тях. Почти съм се посрал от страх, а тия двамата ми се хилят. Изобщо смахната работа. Явно искат да ги отърва от войната. И тъй, ето ни трима в един окоп, мечтаещи да станем цивилни.

Единият е старичък, над четиридесет; другият — я има, я няма шестнадесет. Не носят каски, с кепета са. Продължават да ми се хилят. Сигурно се радват, че още не съм ги убил. Аз пък се радвам, че ги спипах тук — сега имам две основания да се върна. Първо, ранен съм и, второ, водя военнопленници, които съм заловил в ръкопашен бой. Май всички герои стават герои по този начин.

Нашите пак започват да бият и снарядите падат все по-близо. Някой е сменил координатите. Сякаш целият свят се събаря върху нас. Един снаряд избухва само на десетина крачки от окопа и оронва стените му. Обзема ме ужас. Толкова близо съм до избавлението, а ето сега ще ме убият за нищо. Отдръпвам се назад и пак насочвам карабината към швабите. Давам им знак да излязат. Те вече не се усмихват й не щат да излязат. Ще трябва: да се измъкна оттук и да измъкна и тях. Искам хем да ги избавя от войната, хем да стана голям герой.