Пилето

Докарват носилка, вдигат ме и ме качват на един джип, който ме отнася до полевата болница. След време ме откарват в болницата в Мец. Оставят ме на някакъв циментов под. В единия ъгъл забелязвам трупове, покрити е одеяла, изпод които се подават обущата. Гледам за Харингтън, но всички са с по две обувки.

Сега пък започвам да си втълпявам, че не съм ранен много тежко и ще ме върнат на фронта. Край мен Клечи някакъв санитар. Пита ме за името и за поделението. Но челюстта толкова ме боли, че не мога да говоря. Само клатя глава. Той изважда личния ми знак и се справя по него. Поглежда под превръзката. Струва ми се, че потъвам. Отново ми, иде да плача и да ги моля да не ме пращан на фронта. Санитарят изглежда весел и ми казва, че не съм много зле и ще се оправя за нула време. Аз го псувам наум, Той изважда някакъв етикет и го закачва е тел на куртката ми. Това вече трябва да означава нещо. Въздъхвам с облекчение. Сега съм само един пакет в ръцете на другите. Нямам карабина, нямам каска. Вече не съм войник. Аз съм болен човек. Идва някакъв друг, запретва ръкава ми и ми удря една инжекция. Изпадам в сънно състояние.

После усещам как ме вдигат от носилката и ме слагат на черна операционна маса. Насреща ми се хили някакъв доктор с чисти ръце, чиста бяла мантия и пръски кръв по очилата. Той поглежда етикета ми, после взема ножица и срязва дрехите до горната част на краката, до слабините. Срязва и бинта и опипва раната. Някой друг срязва обувките ми и ги сваля заедно с останалата част от дрехите. Чувствувам се като малко момченце. След четиригодишна възраст винаги съм се събличал сам, без чужда помощ. Докторът се обръща към мен и пак се усмихва. Но е уморен. Днешният ден явно е бил много тежък за хирурзите.

„Сега ще те приспим и ще почистим малко тая работа. Не се плаши, няма нищо страшно.“

Глупости! Та аз изобщо не се плаша; дори искам да ме приспят. Искам целият медицински Корпус да дойде и ако ще, да се учи на мен. Искам да ме държат по болниците пет години или колкото там е нужно, докато се свърши тая налудничава война. И ще направя всичко, за да не преживее никой това, което аз съм преживял. И съм готов на всичко, само и само да не се връщам на фронта; нека докторите ме режат на парчета, нищо, това пак ще ме радва, щом няма да ходя на фронта.

Когато излизам от упойката, виждам се в друга носилка, с тюфлече, и завит с одеяло. Почти се задушавам от бинтовете по главата; цялата ми ръка чак до китката също е омотана в бинтове. Протягам здравата надолу и напипвам и там бинтове — под пъпа; слава богу, най-важните ми органи са на мястото си, само че са притиснати от бинтовете. От края на пишката ми излиза някаква тръбичка. Успокоявам се напълно. Поне известно време няма да могат да ми дадат Карабина.

Имам чувството, че се издигам нагоре по ескалатор. Приятна ми е дори миризмата на етер, миризма на сигурност, на мир и покой. Оглеждам се и разбирам, че вече не съм в полевата болница. Намирам се в голямо помещение, в което лежат още много хора. Надигам глава, за да огледам по-добре обстановката, и какво да видя! Просто не вярвам на очите си. Към мен се приближава някаква жена в униформа. Не съм виждал истинска жена от месеци. Дори съм забравил как изглеждат жените. Какво нещо, един ден ще мога да се прибера у дома, където има толкова жени; да се прибера с чест, а не опозорен. Сигурно ще получа и пенсия, а хората, които не знаят истинското положение, ще ме смятат за герой. И ще мога да чукам колкото си искам мадами. Тази с униформата се спира и прикляка до мен.

„Добре ли си, войниче?“

Виждам на кепето й лейтенантска нашивка. Не мога да отворя уста и говоря през зъби.

„Тъй вярно, лейтенант. Къде се намирам?“

„Намираш се в щаба на дивизията очакваме линейка, която да те откара.“

„Къде ще ме откара?“

„Вероятно в болницата в Мец.“

Изтягам се. Още не са ме разбрали. Добера ли се веднъж до Мец, никога вече няма да ме хвърлят в бой.

„Искаш ли чаша кафе?“

Докато задава този въпрос, тя поглежда етикета, закачен върху мен. Той е по-дълъг и изглежда някак по-официален; вече съм специална пратка. Чудя се дали е друг ден или все още същият. Струва ми се, че са минали седмици, откак излязохме от гората и се спуснахме по склона към Ройт. За миг ми минава през ум, че войната все още продължава. Кой ли е отдельонен сега? Дали са превзели Ройт? Преставам да мисля за това. Нали съм вече тиловак; нека ония на фронта да мислят за боевете Жената лейтенант е прочела вече етикета.

„О, извинявай. Тук пише, че си ранен в стомаха. Не е позволено да приемаш течности. Отначало видях само лицето и помислих, че нямаш други рани. Много извинявай.“

Май за първи път ми се случва лейтенант да ми се извинява. Измъквам бинтованата ръка изпод завивката, за да предизвикам още малко съчувствие, но жената вече се е спряла при друг. Ясно, щом не може да ми поднесе кафе, какво да прави повече при мен.