Пилето

Вече тъкмо можех да сядам, и ми съобщиха, че ме връщат в Щатите. Изпращат ме в дивизионната болница на трийсет и първа пехотна, понеже тя е най-близо до нашето градче. Господи, вече започвам да се чувствувам цивилен. Как само няколко късчета метал, които се забиха в мен, промениха всичко. Вече изобщо не мисля за отделението, нито за взвода, нито за нищо. Всеки ден чета „Старс енд Страйпс“8, за да се осведомявам как върви проклетата война. Русите шествуват победоносно през Русия, Полша, Германия. Нацистите са притиснати отвсякъде. Хитлер си пуска куршум в главата. Сякаш чета роман — толкова нереално ми се струва всичко. Нещата се обръщат с главата надолу. Не, не се оплаквам от това. Не ме тревожи особено дори фактът, че съм страхливец. Ще тръгна по нов път. Ще се заловя с нещо и никой няма да узнае какъв съм бил. Може да отворя пицария или закусвалня. „АЛФОНСО“ — звучи знаменито като фирма.

Не мога да не се представям за храбрец пред сестрите и докторите. Те само това чакат, нали ги виждам. Тоя номер с героизма много върви, не можеш го спря.

По това време цялата ми уста е изкривена на една страна. Трудно ми е изобщо да я отварям. Докторите решават, че съм спешен случай и ме натоварват на самолет. Досега не бях се качвал на самолет. Ех, защо Пилето не е с мен; ще умре от удоволствие!

Докато се усетя, и съм в Америка. Болниците навсякъде са еднакви. Изваждат ме на носилка от самолета и ме напъхват в линейката. Минаваме през Ню Йорк и сирената вие, та се къса. Аз играя покер с едно копеле в линейката. Сестрите в: дивизионната са по-други — по-възрастни и се отнасят много внимателно с болните. Сякаш всички се чувствуват виновни. Дори направо плачат над нас. Аз се чувствувам седемгодишен — знаменито чувства Превръщам се в голямо бебе. Мога да спечеля конкурс за най-красивото бебе на войната.

Два дни ми правят рентгенови снимки и всякакви доктори оглеждат и опипват лицето ми. След туй ми слагат упойка и правят първата операция. Още не съм си видял лицето, нали все е обинтовано. А пък и нямам особено желание да го видя. Погледите на хората, които ме гледат, ми дават някаква представа за него. Знам, че не съм толкова зле, колкото Сканлан. Бас държа, че той е бил кошмар за хирурга.

Само си почивам и изчаквам събитията. Обаждат се на родителите ми и им съобщават в коя болница се намирам. Те пристигат е нашето „Де Сото“. Не мога да кажа, че ми е неприятно да ги видя; само че старата не откъсва очи от бинтовете и все реве. Старият изглежда уморен, доста остарял и за първи път си давам, сметка, че съм негово дете и че на него това не му е безразлично. Но той не може да си позволи да даде израз на чувствата си. Стои блед и уплашен и пак се мъчи да се представи за нахакан сицилианец. Когато му съобщавам, че съм станал сержант, лицето Му просветва. Колко скучен и тъжен е животът на повечето хора.

Те си отиват и аз се връщам в моя личен свят. Тялото ми все още ми служи за билет.

Хайде, доктори, дупчете го. Дупчете гд колкото си щете, та нали благодарение на него стигнах дотук, от Европа чак до Америка. Дупчете.

След първата операция усещам болка. Една седмица ме държат на системи, а после ме хранят с тръбичка. Чувствувам се като малко гълъбче, на което дават сдъвкана храна. Няма значение, светът се грижи за мен. След две седмици ми позволяват да сърбам тънка супица. Изобщо не мога да дъвча, дори и на здравата страна. Докторът ми обяснява, че за да се държи челюстта, са сложили някаква метална пластина и скоби. Първо трябвало да я изправят и едва тогава да се заемат с пластичната операция. „Имате, казва, лека малоклузия.“ Аз не зная какво е това и питам една от сестрите. Говоря й през зъби. Тя ми обяснява, че захапката ми не пасва много добре. Голяма работа. Докторът ми казва също, че ще резнат малко кожа от задника ми и ще я сложат на брадата. Какво съчетание само! Лицето ми и задника ми. По същото време разбирам, че няма да може да ми расте брада. Задникът ми е много космат. Дори по-космат от лицата на мъже с гъсти бради, но това нямало да помогне. Вземали много тънки пластове.

— Тъкмо ми направиха третата операция я ми съобщиха за теб, Пиле. Обясниха ми, че и в Кентъки и ме молиха да дойда да разговарям с теб. Дори твоята стара вещица два пъти идва у дома да ме моли. Аз не исках да дойда. Не исках да видя никой, който ме е знаел какво представлявах преди. Знам, че вече не съм същият и няма какво повече да се преструвам. Ние с тебе, Пиле, бяхме много близки, много се разбирахме. Но не можех да кажа това на старата ти; а тя току ревеше пред майка ми. Представяш ли си? Тя да реве, тя, която тровеше гълъбите ни и прибираше бейзболните топки! Е, видях, не видях, обещах й да дойда.