Пир за врани

— Ние оставихме Тризъбеца на юг оттук и яздим все на северозапад… не към реката, а все по-далече от нея.

— Да, милейди — отвърна септонът. — Реката се е преместила. Преди седемдесет години май. Или осемдесет? По времето, когато го държал дядото на Маша Хедъл. Тя ми разказа цялата тая история. Добра жена беше. Маша. Обичаше горчивец и меденки. Когато нямаше стая за мен, ме пускаше да преспя край камината и никога не ме отпращаше без комат хляб, буца сирене и баяти меденки.

— Тя не е ли вече ханджийка? — попита Подрик.

— Не. Обесиха я лъвовете. Чух, че след като си отишли, един от племенниците и се опитал пак да отвори хана, но нали воините направиха пътищата много опасни за простолюдието, нямало много клиентела. Довел и курви, но и това не могло да го спаси. А и някакъв лорд го убил май, както чух.

Сир Хюл каза кисело:

— Не бях и сънувал, че поддържането на хан може да е толкова гибелно.

— Гибелно е да си от простолюдието, докато големите господари си играят играта на тронове — каза септон Мерибалд. — Нали, Куче?

— Джаф! — съгласи се Куче.

— Е, а ханът има ли си някакво име сега? — попита Подрик.

— Простолюдието го нарича Хана на кръстопътя. Старият брат ми каза, че две от племенничките на Маша Хедъл пак го били отворили. — Вдигна тоягата си. — Ако боговете са добри, онзи пушек там, дето се вдига зад обесените, ще да е от комините му.

— Може да го нарекат Хана на бесилките — каза сир Хюл.

Каквото и име да носеше, ханът беше голям, издигаше се на три етажа над разкаляните пътища, със стени, кулички и комини от бял камък, който проблясваше призрачно на фона на сивото небе. Южното му крило бе построено върху грамадни дървени пилони над напуканата унила земя, обрасла с бурени и суха кафява трева. Към северната стена бяха пристроени конюшня със сламен покрив и камбанария. Всички постройки бяха заобиколени с ниска стена от порутени обрасли с мъх камъни.

„Поне не е изгорен“. В Солниците, когато слязоха от сала, завариха само смърт и разруха. Оцелелите бяха избягали, а мъртвите погребани, ала трупът на самия град си беше останал, посивял от пепел и непогребан. Въздухът все още миришеше на пушек, а крясъците на разлетелите се над главите им чайки беше почти човешки, като траурна песен над мъртви деца. Замъкът изглеждаше скръбен и запуснат. Сив като пепелищата на околния град, той включваше четвъртита цитадела, обрамчена с крепостна стена, построен така, че да е с изглед към пристанището. Беше здраво залостен и нищо не се движеше по бойниците, освен разветите знамена. Четвърт час трябваше Куче да лае, а септон Мерибалд да тропа с тоягата си по предната порта, преди най-сетне над тях да се появи някаква жена и да ги попита навъсено по каква работа идат.

Беше завалял дъжд.

— Свят септон съм аз, добра лейди — извика й Мерибалд, — а това с мене са мирни пътници. Търсим подслон от дъжда и място край огъня ви за нощта.

Жената не се трогна от молбите.

— Най-близкият хан е на кръстопътя — отвърна им. — Не щем странници тук. Да ви няма. — И се скри, и нито молитвите на Мерибалд, нито лаят на Куче, нито ругатните на сир Хюл можаха да я накарат да се върне. Накрая се принудиха да изкарат нощта в горите, под навес от плетени клони.

В хана обаче имаше живот. Още преди да стигнат до портата, Бриен го чу: удари с чук, глухи, но отчетливи и ритмични, със стоманен кънтеж.

— Ковачница — каза сир Хюл. — Или си имат ковач, или призракът на стария ханджия кове нов железен дракон. — Смуши коня. — Дано и готвач призрак да имат. Едно хрупкаво печено пиле ще сложи нещата на място.

Дворът на хана се оказа море от разровена кафява кал, която зажвака под копитата на конете. Тук стоманеният кънтеж беше по-силен и Бриен зърна блясъка на ковашкия огън откъм другия край на конюшнята, зад волска кола със счупено колело. Видя и коне в конюшнята, и малко момченце, което се люлееше на ръждясалите вериги на порутената бесилка, издигната сред двора. На чардака на хана стояха четири момичета и ги гледаха. Най-малкото беше не повече от двегодишно и голо. Най-голямото, някъде на девет-десет, го беше прегърнало грижовно.

— Момичета, тичайте да доведете мама — подвикна им сир Хюл. Момчето скочи от веригата и хукна към конюшните. Четирите момичета се помаяха. След малко едно отвърна:

— Нямаме майки.

— Аз имах, но я убиха — добави друго.

Най-голямото от четирите пристъпи напред, като издърпа малкото зад полите си, и попита навъсено:

— Кои сте вие?

— Мирни пътници, търсим подслон. Моето име е Бриен, а това е септон Мерибалд, знаят го всички из Речните земи. Момчето е мой скуайър, Подрик Пейн, а рицарят — сир Хюл Хънт.

Ударите с чука внезапно секнаха. Момичето ги изгледа отгоре, настръхнало, както може да настръхне само десетгодишно дете.

— Аз съм Върба. Сигурно ще искате легла.

— Легла и ейл, и топло ядене да ни напълни стомасите — рече сир Хюл Хънт, щом слезе от седлото. — Ти ли си ханджийката?

Тя поклати глава.

— Сестра ми Джейни. Няма я. За ядене имаме само конско. Ако сте дошли за курви, няма. Сестра ми ги изгони. Но легла имаме. Някои са пухени, но повечето са със слама.