Пир за врани

— Ще намеря момичето и ще го опазя живо и здраво — беше обещала на сир Джайм в Кралски чертог. — Заради лейди майка й. И заради теб. — Благородни думи, но думите бяха лесни. Делата бяха трудни. Твърде дълго се бе задържала и твърде малко беше научила в града. „Трябваше да тръгна по-рано… но накъде?“ Санса Старк бе изчезнала в нощта, когато умря крал Джофри, а и да я беше видял някой след това или да имаше някаква догадка накъде може да е заминала, хората не говореха. „Поне не и пред мен“.

Бриен вярваше, че момичето е напуснало града. Ако все още беше в Кралски чертог, златните плащове щяха да са я намерили. Трябваше да е заминала другаде… но това „другаде“ беше обширно място. „Ако аз бях девица, чийто цвят току-що е откъснат, сама и уплашена, и в голяма опасност, какво бих направила?“, беше се питала. „Къде бих отишла?“ За нея отговорът дойде лесно. Щеше да се отправи към Тарт, при баща си. Бащата на Санса обаче беше обезглавен, пред очите й. Лейди майка й също беше мъртва, убита в Близнаците, а Зимен хребет, великата твърдина на Старк, беше опустошен, хората му — подложени на меча. „Няма си дом, в който да избяга, нито баща, нито майка и братя“. Можеше да е в следващото градче или на някой кораб за Асшаи; едното изглеждаше толкова вероятно, колкото и другото.

Дори Санса Старк да бе решила да се върне у дома, как щеше да стигне дотам? Кралският път не беше безопасен — дори децата го знаеха. Железнородените държаха Рова Кайлин пряко на Шийката, а в Близнаците бяха Фрей, които бяха убили брата и майката на Санса. Момичето можеше да е тръгнало по море, стига да имаше пари, но пристанището на Кралски чертог все още беше в развалини, реката — бъркотия от разбити кейове и изгорени и потънали галери. Бриен бе разпитала по пристанището, но никой не можеше да си спомни за кораб, отплавал в нощта, когато бе умрял крал Джофри. Един й беше казал, че няколко търговски кораба са на котва в залива и разтоварват с лодки, но повечето продължаваха нагоре по крайбрежието към Дъс-къндейл, където пристанището бе по-оживено от всякога.

Кобилата на Бриен беше хубава наглед, а и поддържаше добър ход. По пътя имаше повече пътници, отколкото бе допускала. Просещи братя се тътреха с паниците си — люшкаха се на върви на шиите им. Подмина я в галоп млад септон, яхнал жребец, строен и хубав като за лорд, а по-натам срещна група мълчаливи сестри, които поклатиха глави, щом Бриен им зададе въпроса си. Керван волски коли трополеше на юг, натоварен със зърно и чували вълна, а по-късно подмина един свинар, подкарал стадо свине, и някаква старица на конска носилка, с ескорт от конна стража. Всички тях ги попита поред дали са виждали знатна тринайсетгодишна девойка със сини очи и кестенява коса. Никой не я беше виждал. Питаше ги и за пътя напред.

— Оттук до Дъскъндеил си е съвсем безопасен — отвърна й един, — но отвъд Дъскъндеил има разбойници и бездомни скитници из горите.

Зеленина имаше само по стройните борове и смърчове; широколистните дървета бяха навлекли мантии от ръждивочервено и златно или пък бяха смъкнали плащовете си и дращеха небето с голи кафяви клони. Всеки порив на вятъра донасяше вихърчета от сухи листа над разорания от коловози път. Шумоляха и се пръскаха покрай копитата на едрата дореста кобила, която й бе подарил Джайм Ланистър. „Да намериш момиче, изгубено във Вестерос, е все едно да намериш листо из вятъра“. Неволно се зачуди дали Джайм не й беше възложил тази задача като някаква жестока шега. Може би Санса Старк бе мъртва, обезглавена заради съучастие в убийството на крал Джофри, погребана в някой небелязан гроб. Как по-добре би могло да се прикрие убийството й от това да пратиш една едра глупава пачавра от Тарт да я търси?

„Джайм не би могъл да направи това. Беше искрен. Даде ми меча си и го нарече Клетвопазител“. Все едно, не това беше важното. Беше обещала на лейди Кейтлин да върне дъщерите й, а не съществуваше по-тържествена клетва от дадената пред мъртвия. По-малкото момиче отдавна беше умряло, твърдеше Джайм; това, че Ланистърите били пратили Аря на север да се венчае за копелето на Рууз Болтън, беше лъжа. С което оставаше само Санса. Бриен трябваше да я намери.

Някъде на свечеряване видя край един поток лагерен огън. Край печащата се пъстърва седяха двама мъже, струпали оръжие и броня под едно дърво. Единият беше стар, другият — малко по-млад, макар че съвсем не можеше да се нарече млад. По-младият се надигна да я поздрави. Имаше голям корем, изпънал връзките на оцапания му елек от сърнешка кожа. Рошава брада с цвят на старо злато покриваше бузите му.

— Имаме достатъчно пъстърва за трима ни, сир — подвикна й той. Не за първи път я взимаха за мъж. Тя смъкна шлема си и косата й се разпиля. Беше жълта, с цвета на прашна слама и почти толкова чуплива. Дълга и тънка, бухна по раменете й.

— Благодаря ви, сир.

Странстващият рицар примижа към нея така неподправено, че тя разбра, че трябва да е късоглед.

— Лейди значи? В броня и с оръжие? Богове милостиви, ама колко е едра!