Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Какво го бе събудило? Нощта беше тиха, толкова спокойна, че чуваше равномерното дишане на Лиа. Може би бе усетил някаква емоция? Напрегна се и с мъка успя да долови нещо. Нещо на самия праг на сетивата му. Беше човек. И носеше в себе си едно единствено чувство — омраза. Сляпа ярост, омраза и желание за смърт. Не, не беше само един човек. Чувството идваше от няколко места едновременно.

Брайън тихо се извърна, сложи ръка на устата на Лиа и я събуди. Когато видя, че очите й се отварят, долепи устни до ухото й и зашепна.

— Скоро ще си имаме компания. Събери си нещата и бъди готова. — Усети как през тялото й преминават напрежение и страх. Лиа се надигна на лакти.

— Какво става?

— Още не съм съвсем сигурен. Но ги усещам… усещам хора някъде наблизо. Приближават се. Не мога да определя броя им. Но едно знам със сигурност — дошли са заради мен и сърцата им съвсем не са преизпълнени с любов. Чакай…

Той се концентрира върху емоциите на един от индивидите и се напрегна, за да го отличи от останалите. Вложи цялото си умение, което бе развивал от момента, в който бе открил, че е емпат. Опита се да влезе под кожата на другия. Да, успя да го разпознае. Брайън кимна в мрака.

— Е, поне това разбрах със сигурност. Вжър е сред тях. Сега вече със сигурност знаем, че там, зад хълмовете, той не живее сам. Предполагам, че родното му място е гъсто населено, щом е домъкнал толкова много хора да ме търсят.

— А аз си помислих, че ти е приятел — прошепна Лиа.

— И аз така си мислех. Но май нещата са се променили. Бих искал да знам защо — и имам чувството, че съвсем скоро ще разберем. — Той безшумно се изправи и разхлаби канията на големия си нож. — Остани тук, а аз ще ги позабавлявам.

— Не! — Пръстите й се впиха в ръката му. — Не можеш да отидеш сам, при това на тъмно…

— Разбира се, че мога. Моля те, вярвай ми когато ти казвам, че зная какво правя. — Брайън нежно отмести ръката й. — Ще имам нужда от достатъчно пространство около себе си, когато ги пресрещна. И не искам през цялото време да се тревожа за теб. Всичко ще бъде наред.

Той се стопи в обкръжаващия ги мрак. Снишен се затича по посока на преследвачите си. Спря едва, когато беше достатъчно далеч от скривалището на Лиа. Емоциите, които долавяше сега, бяха по-силни и ясни. В тъмнината се криеха около петнадесетина ловци. А може би и повече. Изчака, докато съзре тъмните форми на телата им — оказа се, че са около двадесет — скочи на крака и изкрещя:

— Вжър! Аз съм тук. Какво искаш?

Усети как стъписването надделя над останалите емоции, а после страхът, причинен от внезапната му поява надделя над омразата. Всички спряха — всички, освен един, чиято омраза бе обзела цялото му същество, по-силна дори и от ужаса. Този мъж продължи да върви напред, като правеше нещо.

Едно копие изникна от мрака и се заби пред краката на Брайън. Започваше да става опасно. Усещаше как и останалите се възстановяват от първоначалния шок и омразата им се завръща. Отново запристъпваха към него.

Брайън отстъпи пред решителното им настъпление и се насочи към езерото, далеч от мястото, където се намираше Лиа. Поне тя щеше да е в безопасност. За себе си не се безпокоеше — знаеше, че ще се справи, дори ако хората го нападнеха. Особено, ако всички бяха като Вжър. Най-малкото можеше да им избяга, ако не успееше да ги победи. Но защо ли правеха всичко това? Отново изкрещя, за да привлече вниманието им.

В този момент чу писъка на Лиа и едновременно с него долови безмълвния взрив на ужаса й.

Брайън се втурна към нея. На пътя му се изпречиха двама мъже, но той ги удари и двамата — забърса ги сякаш бяха насекоми, без ни най малко да забавя скоростта си. Лиа отново извика и той видя хората, които я държаха и вдигнатите им копия. Дори не помисли за ножа си, когато връхлетя върху им — юмруците му бяха не по-малко опасни оръжия.

В разредения от звездната светлина мрак се завърза безпощадна битка. Противниците му бяха толкова близо, че оръжията бяха безполезни и дори опасни за притежателя си. Брайън вдигна един от мъжете и го захвърли в най-голямата група нападатели. Разнесоха се викове на болка. Юмруците му повалиха тримата, които бяха хванали Лиа. Дръпна я зад себе си и протегна ръце, за да се предпази от яростните удари, които останалите се опитваха да му нанесат с дръжките на копията си. Ударите на юмруците му бяха по-опасни и от тези на тояга. Атакуващите се отдръпнаха и един камък го удари странично по главата.

Брайън изрева от болката причинена от още няколко улучили го камъка — тогава осъзна и присъствието на жените, които следваха въоръжените с копия бойци. Техните оръжия представляваха заоблени камъни, с които си служеха дяволски точно. Брайън сграбчи един от мъжете, за да използва тялото му като щит — но твърде късно. Два тежки удара по тила и черепа го повалиха в безсъзнание и той се стовари на земята като отсечено дърво. Последното, което запомни, бяха ужасените викове на Лиа и неспособността си да я достигне в непрогледния мрак.