Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)

Ако успееше да заобиколи машината, тя не би могла да го последва! Брайън се втурна напред, като болезнено усещаше следящите го дула. Но когато подмина машината, оръдията внезапно спряха. После направиха полукръг и се върнаха във вертикално положение. Брайън спря и огледа машината.

Сега тя не му обръщаше внимание. Вероятно е минал извън обсега на насочените напред сензори и тя го е изтрила от паметта си. Дали да отдели от времето си, за да я разгледа?

Не можеше да оправдае действията си с нищо друго, освен с любопитството си. Облекчението след напрежението и страха от сигурната смърт, която доскоро го бе заплашвала, го бяха направили почти лекомислен за момент. Трябваше да се приближи до танка, за да го разгледа. Можеше да му разкрие нещо, или пък нищо — всъщност нямаше значение.

Той се приближи с бавни предпазливи крачки, но машината не му обърна внимание. Беше достатъчно близо, за да види знаците, споени за металната й обшивка, да постави крака си върху блестящото метално колело и да се изкатери по едната страна й. На върха, точно зад оръдейната кула имаше люк с една единствена заключваща дръжка. Той се поколеба за секунда, а после хвана дръжката и силно я дръпна.

Безшумно и плавно люкът се отвори.

Нищо не се случи. Брайън се наведе напред и надникна вътре, вслушан в тежките удари на сърцето си. В танка нямаше нищо живо. В полумрака присветваха различни уреди; някъде тихо изръмжа сервомотор и утихна. Гирлянди от амуниции висяха от оръдията пред него. Явно бяха заредени и готови да стрелят. Защо тогава не бяха стреляли по него?

Достатъчно! Внезапно се ядоса на глупостта си. Какво правеше тук — рискуваше живота си без никаква причина? Бе минал успешно покрай бойната машина. И трябваше да продължи възможно най-бързо по пътя си, за да се отдалечи от нея. Отвратен ритна бронираната обшивка, скочи на земята и се затича без да се обръща назад.

Това беше още една загадка, която да прибави към останалите загадки, от които бе изграден този смъртоносен свят. И никоя от тези загадки нямаше да бъде решена, ако не разбереше нещо за произхода на армията, минала оттук. Продължи да тича.

Когато се стъмни, той все още тичаше и продължи така, тъй като земята се виждаше добре под светлината на звездите. Преходът се оказа твърде тежък дори за него и му се наложи да направи почивка преди края на нощта. После още една. Изтощението вече го забавяше, когато забеляза тясно разклонение в каньона. Коленичи, за да разгледа земята по-внимателно, но не откри никакви следи от вериги. Отклонението изглеждаше достатъчно сигурно място за почивка. Навлезе в него и когато се отдалечи достатъчно от разклона, си намери място между две малки възвишения и веднага заспа.

След известно време го събуди някакво неясно безпокойство. Над него звездите светеха силно, обсипали небето от хоризонт до хоризонт. От каньона не се чуваше нищо, но долови далечен шум от реактивни двигатели, който постепенно заглъхна. Нямаше нищо общо с него. Затвори очи и когато ги отвори отново, вече се зазоряваше.

Беше изморен и премръзнал, а мускулите го боляха. Водата в манерката беше ледена и той едва устоя на изкушението да изпие повече от определените няколко глътки. Освен това беше гладен. Бе очаквал тези реакции, така че насочи вниманието си далеч от подобни слабости. Щом тръгнеше, щеше да се стопли, а с глада и жаждата можеше да се живее. Трябваше да побърза.

Когато каньонът започна да се разширява, той остана в сянката на източната стена. Това би му осигурило някаква защита, ако срещнеше някоя от машините. Дъното на каньона леко се издигна, като едновременно с това се разшири, а повърхността му стана по-твърда. Бе преминала от утъпкана земя към скала, а сега и към нещо още по-твърдо. Наведе се, за да я разгледа.

Това беше втвърдена разтопена скала. Но не заоблена и нагъната като естествените вулканични образувания, а гладка и хоризонтална. Била е разтопена от топлинни оръдия, а после изравнена.

Повърхността на долината беше изкуствена.

Слънцето се бе издигнало високо в небето и осветяваше цялата равнина, като подчертаваше изкуствено изравнената й гладка повърхност. Брайън я обиколи, внимателно оглеждайки стените от двете й страни. Те също бяха гладки и солидни, без никакви отвори, дори в дъното на долината.

Нищо. Каменните стени бяха древни и естествени. Това беше задънена улица. Един каньон, който започваше оттук и се простираше до равнината. Огромна цепнатина в каменните планини с един единствен изход.

И все пак той знаеше, че от тази долина се бе изсипала цяла механизирана армия. Беше я видял лично и по следите й бе стигнал до това място. Как можеше тук да няма нищо? Това беше невероятно.

Пристъпи към каменната стена и я докосна, а след това яростно я удари с острието на ножа си. Беше твърда. Това беше просто невъзможно. Но беше вярно.