Плът

Днес следобед, преди да тръгне от къщи, Алисън сложи четката за зъби и новозакупената нощница в сакчето. После и извади. Нямаше да има нужда от тях, дори ако Евън се появи. В края на краищата не беше променила решението си за секса с него. Глупаво е да се подготвяш за нещо, което няма да се случи.

Но се сети за вечерта миналия петък. Евън дойде в заведението на Габи след филма в „Империал“. Изпи една бира, докато я чакаше да й свърши смяната. След това двамата отидоха в неговия апартамент. Нямаше намерение да остава цялата нощ. Но всичко беше толкова хубаво, че не успя да си наложи да тръгне. Любиха се почти до зори. За пръв път прекара цялата нощ с него.

Ако можеха да имат пак нощ като онази…

Няма, помисли си тя. Прекалено много неща се промениха, но въпреки това отново сложи четката за зъби и нощницата в сакчето. Човек никога не знае. Може някак всичко отново да се оправи, все пак.

Искаше да се оправи.

Докато стоварваше мръсните чинии в кухнята, си представи как Евън идва при нея.

Не мога повече да стоя далеч от теб, щеше да каже той. Опитах се да се отдръпна и да те накажа, но не мога. Доста премислих, Алисън. Да, наистина искам да се любим. Нищо друго не желая, защото това ни кара да станем част един от друг за известно време. В тези мигове ставаме един човек. Но мога да живея и без това, ако се налага. За мен най-важното наистина е да бъда с теб. Щастлив съм, когато гледам очите ти, когато слушам как се смееш, когато държа ръцете ти. И тогава, може би, все пак ще отиде с него в апартамента. Докато той седи на дивана, тя ще се шмугне в спалнята и ще си сложи нощницата…

— Ал!

Сепнато се обърна. Застанал до грила, Габи я гледаше през рамо.

— Изчезвай! И добре да прекараш почивните дни.

— Благодаря. И ти също.

В задната част на кухнята тя извади бакшишите от престилката и ги прехвърли в сакчето. Пребори се с тежкия шлифер на Хелън, нахлузи странната шапка и взе чантата.

— Ще се видим в понеделник — провикна се тя и излезе през люлеещата се врата.

Масата, която току-що бе разчистила, вече не беше празна.

Евън седеше в сепарето.

Ръцете му бяха обгърнали Трейси Морган.

Морган Органът или Морган Голямата Уста, както още я наричаха по неясни досега за Алисън причини.

Алисън усети как вътрешно се сви.

Сякаш усетил присъствието й, Евън погледна към нея. По стъклата на очилата му се забелязваха капки дъжд. Единият край на устата му се изви в нещо като усмивка.

Алисън се устреми към вратата, отвори я с рамо и се гмурна в дъжда.

Погледна през рамо.

През осветения прозорец видя как Евън я наблюдава и продължава да гали кестенявите коси на Трейси.

Единадесета глава

Същия следобед Роланд бе купил белезниците за двадесет и четири долара и петдесет цента от спортния магазин в Търговската алея.

Искаше да ги купи, още когато ги видя за пръв път преди няколко седмици. Докато ги гледаше как блестят на витрината, в главата му се въртяха възбуждащи картини за това, какво би могъл да стори с тях. Не че някога щеше да прави точно така. Достатъчно бе само да притежава белезниците. Както е приятно да притежаваш ножове, макар да не се готвиш да обикаляш улиците с тях и да нападаш жени. Също днес бе купил и сгъваемия нож. Не се бе притеснявал, докато го купува, защото хората непрекъснато купуват ножове за излети с палатки, за риболов, за лов. Но ако не си ченге, за какво са ти белезници? Какво щеше да си помисли продавачът? Беше издайническо, както ако си купиш пакетче презервативи.

Роланд никога не бе купувал презервативи, макар да искаше. Не посмя да купи и белезниците.

До днес.

Когато Дана го предизвика да прекара нощта в ресторанта, веднага се сети за белезниците и си представи как ще му помогнат да спечели облога. Белезниците щяха да гарантират успеха му. Смелостта му, или по-скоро липсата й щеше да е незначителна, след като се захване за неподвижен предмет в ресторанта. Каквото и да стане, той щеше да спечели облога.

Като си мислеше за стоте долара и за репутацията си, той отиде отново в магазина. Усети, че се изчервява, докато разглежда изложените вещи на витрината.

— Мога ли да ви помогна? — попита продавачът.

Роланд не смееше да го погледне в очите.

— Бих искал да видя белезниците.

— Черните или никелираните?

— Никелираните.

Мъжът се наведе, отвори вратичката към витринката и се пресегна. Беше едър, с дълги кафяви коси, които сякаш трябваше да компенсират плешивината на темето. Постави белезниците на тезгяха.

Роланд ги взе. Тежаха доста.

— Първокачествена стомана. Халките издържат на опън до петстотин килограма.

Роланд кимна и дръпна халките. Свързващата верига се опъна.

— Колко струват?

— Двадесет и четири и петдесет. Интересува ли ви калъф за тях?

— Не. Няма нужда.

— Желаете ли нещо друго? Имаме разпродажба на военни ножове. Обикновено струват четиридесет и девет и деветдесет и пет. Много са хубави. Искате ли да ги видите?

Роланд поклати глава.

— Не, благодаря.

— В брой ли ще платите или с кредитна карта?

Това беше всичко. Никакви неудобни въпроси, никакви излишни коментари. Облекчен, Роланд напусна магазина с покупката.