Плът

— Някакъв тип отмъкна другия стол — обясни тя.

— Няма проблеми — отвърна той и се отправи нанякъде.

След малко се върна със стол и се настани срещу нея на масата.

— Аз съм Ник Уинстън — представи се той и й подаде ръка.

— Алисън Сандърс — пое тя ръката му. — Право ли учиш?

— Как позна?

— Приличаш на такъв.

— Искаш да кажеш, че изглеждам стар? — попита той ухилен.

Предпочитам по-възрастните мъже, помисли си тя. Но не го каза на глас.

— Просто си по-различен от нас, останалите.

— Ти да не учиш психология?

— Защо смяташ така?

— Приличаш на такава.

— Искаш да кажеш, че съм невротичка ли?

— Не, просто си с поглед навътре.

— Не, не съм с поглед навътре. Само дето съм депресирана.

— И какво, ако мога да запитам, кара една красива и очевидно интелигентна млада жена да е депресирана?

— „Виждам се мъртва в дъжда.“

— Аха, значи студентка по английска литература.

Тя се усмихна.

— Позна.

— Наистина ли…

— Какво?

— … се виждаш мъртва в дъжда?

— Не. Но ми се дощя да кажа нещо от Хемингуей.

— Не намираш ли, че светоусещането му е малко инфантилно?

Усети как чувствата й към Ник Уинстън леко охладняват.

— Какво искаш да кажеш с това „инфантилно“?

— Е, по-специално образите на героините му. Напомнят малко на фантазиите на подрастващите. Мария, например.

— Много ми допада сцената със спалния чувал.

Ник вдигна вежди въпросително.

— Нима?

Алисън усети, че отново се изчервява.

— Искам да кажа, че според мен е романтична.

— Може и да е романтична, но определено е идеализирана до нелепост. Любила ли си се някога в спален чувал?

— Може и да съм.

— Аха, сега се правим на свенливи.

Алисън вдигна рамене и отпи. Когато отново погледна към Ник, той се взираше в очите й.

Всичко определено напредваше много бързо, помисли си тя. В какво, по дяволите, се забърквам?

— Ако наистина си го правила, то аз съм сигурен, че си открила всички неудобства. Земята е твърда и целият акт едва се издържа.

Въобще не е така, помисли си тя. Но това си е моя работа, Ник.

— Според мен огромното легло е идеалното място за такива срещи. Не смяташ ли, че съм прав?

— Мислех, че обсъждаме Хемингуей.

— Точно това правим. Обяснявам моята теория — защо сцената със спалния чувал в „За кого бие камбаната“ представлява фалшива, идеализирана…

— На мен ми харесва.

Ъгълчетата на устните на Ник се извиха в усмивка.

— Не мисля, че ще е особено приятно по време на буря.

— Ако имаш палатка…

— За съжаление нямам нито палатка, нито спален чувал. Имам обаче кола, която може да ни закара до уютния ми апартамент.

— Където, без съмнение, разполагаш с огромно легло.

Той вдигна чашата и над ръба й се загледа в Алисън. Тя схвана, че погледът вероятно е добре отрепетиран. Като остави питието си, той се наведе напред. Подпря се с ръце на масата и продължи да се взира в Алисън.

— Да, наистина разполагам с огромно легло. Но дали ще го използваме или не, зависи само от теб.

— Благодаря.

— Давам си сметка, че току-що сме се запознали и бих разбрал известна неохота от твоя страна да се впуснем веднага… в интимничене. Определено не желая да упражнявам никакъв натиск върху теб.

— Не знам, Ник.

Не знаеш ли, попита се тя. Не е ли това точно, което търсиш?

Може да е, а може и да не е.

— Да отидем у дома. Ще изпием по едно-две питиета, за да прогоним студа. Ще послушаме хубава музика. Нищо друго, освен ако ти не настояваш.

— Разбирам. Ще се държиш като истински джентълмен.

Той сви рамене с подчертана театралност.

— Разбира се. Щом това е, което желаеш.

— Не съм казала такова нещо.

— Не, но очевидно имаш някакви задръжки.

— Нямам навика да се втурвам в апартамента на някой мъж, след като съм приказвала с него пет минути.

— Аз пък нямам навика да каня след пет минути — той отново отпи от коктейла си, постави чашата на масата и се взря в очите й. — Ако трябва да съм напълно откровен, Алисън, нещо в теб… е специално. Усетих го в момента, когато те видях да седиш…

— Зяпнала по онзи еротичен видеоклип — добави тя.

— Не това имам предвид. Просто, когато те видях, изпитах чувството, че не сме непознати, че те знам от дълго време.

Съмнявам се, помисли си тя.

Фразата можеше да прозвучи и убедително, ако не беше толкова изтъркана.

Изтъркана или не, но ако говореше откровено?

— Искам да те опозная по-добре — продължи той.

— Не з…

— По едно питие. Това ще е всичко. Ще послушаме музика, ще поговорим. Ще се опознаем. Какво ще загубиш?

Да, наистина — какво? Тук той имаше право.

— Ако те е страх, че ще те нападна, или… — той поклати глава, усмихвайки се на подобна нелепа мисъл.

— Не е това — обади се тя.

— Какво тогава?

— Не знам.

— Нека опитаме тогава. Нищо не ни пречи.

— Дай ми малко време да помисля. Междувременно трябва да отида до тоалетната. Ей сега ще се върна.

Да не вярваш, добави тя наум.

Стана от масата като взе сакчето със себе си. За жалост наистина трябваше да използва тоалетната. Прибирането вкъщи пеша щеше да й отнеме най-малко петнадесет минути. След толкова бира нямаше да издържи, без да се пръсне.

Втурна се към тоалетната. Гащеризонът доста затрудняваше нещата, но накрая все пак успя.

Пристъпи към една от мивките. Бавно изми ръцете си.