По непознати пътеки

Дълго седяхме безмълвно един до друг. Всеки знаеше какво мисли и чувства другият, ала никой не го изразяваше. Утайка на човечеството! На по-ниско стъпало и от най-презряното животно! Нима действително можеше да има човешко същество, на което да приляга тази невъзможна на вид класификация? До момента сигурно щях да отговоря отрицателно на въпроса, ала сега трябваше да отвърна утвърдително, макар сърцето ми да се бунтуваше с всички сили. Какво да предприемам с този мъж? Да му дадем свободата, означаваше да пуснем едно освирепяло животно срещу всичко, що е хора и човешко! Не, не! Да го предадем на пай-юта? Да и отново да! Той си го беше заслужил, защото при всички случаи той беше убиецът и можеше да бъде обезвреден само чрез смърт.

Винету сложи ръка върху моята и каза, прочел сякаш мислите ми по лицето:

— Нека моят брат не напряга по-нататък мислите си! Ако него го боли да помогне за унищожаването живота дори на един толкова зъл човек, то вождът на апачите сам ще се провъзгласи за съдия. Олд Кърсинг-Драй при всички случаи ще бъде предаден на пай-юта. Хоуг!

— Считаш ме за слаб?

— Не, но за милозлив.

— Да, дори този човек буди у мен съжаление, но не неговото тяло, а неговата душа. Трябва ли да отиде тя във вечната гибел, без за нея да има макар и една-едничка възможност да изпрати един-едничък умоляващ опрощение поглед към небето?

— Защо се безпокоиш напразно! Имаш ли силата да я разтвориш за този поглед? Има само един, който притежава тази мощ. Това е добрият, великият Маниту. Ти си ме учил да имам вяра в него, научил ли си се и самият ти да го вършиш? Не се тревожи! Земният живот на този сквернословец и убиец попада под властта на неумолимия закон на саваната, над неговата душа обаче ще решава Маниту. Отсега той вече не е един търпян спътник, а наш пленник, когото ще предадем на пай-юта, спрямо които се е провинил. Ето защо оттук насетне той не бива да чува какво ще говорим нататък помежду си.

По причина тази забележка той продължи след къса пауза на размисъл с приглушен тон:

— Винету сега ще ви каже по какъв начин ще ни е възможно да освободим осемте пленници. Дик Хамердал и Пит Холбърз познават мястото, на което пай-юта бивакуват, и до което аз се промъкнах. Там има един малък полуостров, свързан чрез тясна земна ивица с брега. Пленниците са отведени на този полуостров, защото там могат по-лесно да бъдат пазени и там едно бягство трябва да се счита за невъзможно.

— Аз познавам полуострова — кимна Хамердал. — Ние искахме него да устроим за лагерно място, ама се отказахме, защото там има много хапещи мушици. По периферията той е обрасъл с храсти.

— Това е вярно и ще ни облекчи в освобождаването на пленниците. Осмината мъже естествено са вързани и така изобщо не може да се мисли, че биха побегнали във водата. Ето защо е достатъчен един-единствен страж, който е поставен при тесния провлак към полуострова. А дори и пай-юта да бяха дотолкова предпазливи, че да поставят там двама или трима бойци, то това нямаше да може да ни попречи, защото и тях щяхме да обезвредим за една минута.

— Well! Аз съм уверен, че трима и повече ще разкараме на бърза ръка от пътя, също така чевръсто ще сме прерязали вървите на пленниците, ама после какво? На брега бивакуват още над двеста и петдесет индсмани, през които е съвсем невъзможно да се промъкнем!

— Ние няма и да пожелаем да го правим, защото ще избягаме по водата.

— Хмм! Не е ли това по-лесно да се каже, отколкото да се извърши? Аз съм убеден, наистина, че всички другари умеят да плуват, но те няма да могат да си движат ръцете и краката, понеже дълго време са били вързани. Не може хич да се избегне също, че един ще плува по-бързо от друг, поради което ще се разпилеем и дълго време ще се изчакваме. Междувременно индсманите могат да ни мъкнат поотделно като риби или даже да ни светят маслото.

— Моят бял брат не е внимавал в думите ми. Аз казах, че ще побегнем по водата, а не във водата. Ние няма да плуваме, а ще си построим сал. Ако се наложи да се влезе във водата, то това ще сторят само двамина, а именно Олд Шетърхенд и аз.

— А-а, сал! Но едно превозно средство, на което да бъдат откарани осем души, трябва да е толкова голямо, че индсманите непременно ще го забележат, макар че днес ще е много тъмно, защото имаме новолуние. Не е ли такова и твоето мнение, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти мислиш, че е новолуние, то имаш право, старий Дик — гласеше отговорът. — Но Винету все ще знае какво иска.

— Дали знае или не, все едно, но аз съм напълно убеден, че има някоя добра идея. Ти какво ще кажеш по въпроса, мистър Поразяваща ръка?

— Аз отгатвам намерението на нашия червен брат. Салът трябва непременно да остане незабелязан. Той обаче при всички случаи ще бъде видян, ако пай-юта се намират на лагерното място. Ето защо предполагам, че Винету има намерение да ги примами да се отдалечат.

— Моят бял брат казва истината — кимна ми апачът. — Пай-юта трябва да се махнат от бивака.

— Но чрез какво можем да ги подмамим? — попита Дик Хамердал.

— Чрез огън.