По непознати пътеки

— Да, скъпи Дик — кимна този, — щом като е пред нас, не може да е зад нас, я.

— Well, щом е така, то засега съм задоволен — заяви Флетчър. — Надявам се,… пай-юта да влязат в клопката ни, а пък после те ще…

Последва нов наплив от неподлежащи на възпроизвеждане проклятия и оня включи разказите на няколко преживелици, от които бе повече от достатъчно видно, че двамата Флетчър бяха навикнали да разглеждат индианеца като същество, което непременно трябва да бъде „очистено“. Колко ли червени мъже имаха те на съвестта си!

Понеже искахме максимално възможно да съкратим преднината, която имахме пред нашите преследвачи, останахме всички заедно пълни четири часа при Ситсу-то. После Винету отпътува със своите седем мъже. Ние другите се погрижихме пай-юта при пристигането си още отдалеч да могат да видят, че салът е приставал тук, и че ездачите също са направили тук почивка. Сетне ние също напуснахме мястото, след като бяхме прибрали, от само себе си се разбира, Олд Кърсинг-Драй от неговото скривалище. По път отново му извадихме парцала от устата и макар той да не се осмели нас самите да хули, то имахме възможността да чуем един кажи-речи несекващ поток от изрази, каквито от никоя уста дотогава не бях слушал. Особено се кълнеше той отново и отново, че не бил убиецът на двамата пай-юти.

Нашата посока често ни водеше до реката и отвеждаше отново от нея, докато в късния следобед вече трябваше неотменно да следваме нейния бряг. Зад нас лежеше една просторна скална равнина, вляво бе реката, а пред нас постепенно се издигаха възвишения, за да образуват далеч напред отвесни стени, между които се губеше Рио Сан Хуан. Това беше каньонът, в който искахме да заловим пай-юта. Дали те обаче щяха да навлязат, бе въпрос.

За да ги склоним към това, бях уговорил с апача да се задържи тук толкова дълго, че да могат да ни видят. Той възнамеряваше да стори същото на сала. Та слязохме ние значи и зачакахме. Беше минал една четвърт час, когато видяхме да идва нагоре покрай реката един ездач. Беше навах, който ни доложи, че войните им са пристигнали и са разставени, както е заповядал Винету. После се отдалечи пак, за да каже на Нитзас-Кар, че се е срещнал с нас.

Малко по-късно видяхме да идва нашият сал. Дадох на Винету уговорения знак, след което той прилегна до брега, за да чака също като нас. Реката образуваше нагоре права като конец линия и Винету следователно можеше да забележи идването на своите преследвачи почти от също толкова далеч, както ние пристигането на нашите. Дик Хамердал подхвърли въпроса дали пай-юта изобщо са се захванали да ни преследват. Тогава Пит Холбърз посочи далечината и каза:

— Погледни зад себе си, старий Дик, и ще видиш, че мастър Поразяваща ръка и сега както обикновено е прав.

Да, те идваха! Един голям отряд ездачи, наброяващ може би двеста мъже! Ние все още стояхме на мястото си. Когато и ние бяхме видени от тях, те спряха. Тогава очите ни се отклониха към реката, защото далеч нагоре по нея можеха да се забележат четири-пет сала. Винету също ги видя и се отдалечи с гребане от брега, за да им се покаже. Те го откриха и веднага увеличиха бързината си, докато по същото време конният отряд бързо се раздвижи към нас. Имаше всички изгледи планът ни да успее.

Ние продължихме ездата, и то така, че да оставаме все паралелно с Винету. Поглеждайки сегиз-тогиз зад себе си, забелязахме, че ездачите достигнаха мястото, на което бяхме спирали, и оттам видяха саловете си и също този на Винету. Не можехме да ги чуем, ала високо вдигнатите ръце ни подсказаха, че нададоха триумфиращ вой. После подкараха конете си в галоп; ние сторихме същото. Реката тук течеше между тесните брегове и така увеличаваше бързината си, че Винету и сега можеше да остава паралелно с нас.

Скалите се изкачваха по-високо и по-високо и скоро се събраха толкова близо, че между тях и водата оставаше един едва пет метра широк път, който полека-лека ставаше дори още по-тесен. Ето че бяхме при входа на каньона. Един остър изучаващ поглед нагоре по страната ми показа, че едното отделение навахи е заело своя пост. Продължихме в галоп нататък — все между изглеждащите високи до небето скални стени и водата, през цепнатини и каменни отломъци, в три четвърти полумрак, докато внезапно пред нас отново стана светло, тъй като естествените зидове рязко се снижаваха напред.

Тук на пътя ни се изпречи хаос от скали, зад чиито блокове се появиха фигурите на другото отделение навахи. Ние спряхме, слязохме от конете и ги поведохме през тесните междинни пространства. Вождът лично ни посрещна и аз му предадох стария Флетчър с указанието да го охранява зорко. Току веднага след това Винету закара сала си до едно равно място на брега и дойде насам с хората си. Всичко това стана, разбира се, много по-бързо, отколкото мога да го разкажа, и ето че вече видяхме далеч нагоре по тръбата, която каньонът привидно образуваше, да се появяват саловете и ездачите на пай-юта. Те бяха в клопката.