По непознати пътеки

— Вие искате да знаете кой е този джентълмен — заговори Дик Хамердал. — Той се казва мистър Флетчър, вече е от почти три десетилетия в Дивия запад и се присъедини към нас с четирима другари, за да се запознае най-сетне с Винету и Олд Шетърхенд.

— Да, мешърз, вярно е това, което каза мистър Хамердал — намеси се тук с важна физиономия Флетчър. — Аз се скитосвам вече трийсетина години из Запада и съм си поставил задачата да покажа на тия прок… червенокожи, че Дявола дирят те на нашата… земя. Такива… каналии, трябва… да пречуква и тъй като се надявам, че вие сте със същите разбирания като мен, то трябва… да си напъха гагата, ако… негодяи не се видят принудени да си отнесат… кокалите там, където Сатаната ще ги стъпче на… брашно!

Аз буквално се уплаших от начина на изразяване. Та това бяха думи, които изобщо не мога да изговоря и още къде по-малко да запиша! Всяка дума, която съм заменил тук с многоточие, беше проклятие. Осем проклятия в едно толкова кратко слово! И при това оня ни погледна, сякаш очакваше да бъдем направо запленени. Аз, тъкмо наопаки, се почувствах така, като че бях получил осем удара по главата. И сега знаех точно кой беше той — по-добре, отколкото можеше да ми каже Хамердал. В мое присъствие хората често бяха разказвали за този човек, когото и най-чуждият можеше веднага да разпознае по неговите грозни изрази. Да, той беше уестман, само че от най-долнопробен сорт. Нямаше деяние, на което да не е способен; въжето често бе надвисвало над врата му; в своята ненавист към индианците той надминаваше и най-лютия враг на червената раса и за него се разказваха неща, при които на човек буквално му се изправяха косите. Към това се добавяше и фактът, че той направо се къпеше в проклятия, когато говореше, така че дори и най-грубите хора не искаха повече да знаят за него. Досега се бе изплъзвал с едно непонятно щастие от наказанието на закона и отмъщението на индианците, макар всеки, който се бе запознал с него, да казваше, че не заслужава нищо друго, освен да бъде пребит като диво животно. Поради неговата извънмерно мършава фигура и привичката му да вмъква ругатня във всяко изречение, излязло на устните му, беше получил прозвището Олд Кърсинг-Драй2. Но беше известно, че всеки, който се осмели да го нарече така в лицето, залага живота си на карта.

— Ее, да не би да сте неми, мешърз? — запита той сега, като не получи веднага отговор. — Аз все пак мисля, че вие двамата можете да говорите.

Винету седеше с ниско спуснати мигли и каменно лице. Ако трябваше да говори, той щеше да го стори само с ножа, не с уста. Ето защо се наех аз да отговоря, като приканих човека:

— Я ми кажи дали се лъжа, като те смятам за Олд Кърсинг-Драй!

Оня също беше седнал, скочи обаче в миг, измъкна ножа си и ми кресна:

— Как… какво… кой съм… как ме наричате! Да ви забия ли това желязо във вашето… тяло? Ще го сторя, ако веднага не ме помолите за прошка и…

— Замълчи! — пресякох го аз, като извадих револвера си и го насочих към него. — При най-малкото движение с ножа получаваш куршум в главата! Олд Шетърхенд не е мъжът, който ще се остави толкова лесно да бъде намушкан, както ти, изглежда, си мислиш. Я виж, че Винету вече държи револвера си готов за стрелба! Днес си налетял на хора, които не са свикнали мнрго-много да се церемонят. Забелязваш, че пръстът ми лежи на спусъка. Та отговори значи определено, ти ли си Олд Кърсинг-Драй, или не?

Неговите очи просветнаха коварно, ала той съзна, че беше в неизгодно положение, втъкна ножа обратно в колана, седна и каза с привидно спокойствие:

— Аз се казвам Флетчър. Как ме наричат другите… мошеници, за мен е все едно и това вас хич не ви засяга!

— Охо! Сигурно малко все пак ни засяга що за човек се присъединява към нас! Дик Хамердал, ти знаеше ли, че този мъж е Олд Кърсинг-Драй!

— Не — отговори дебелият смутено.

— Колко дълго вече сте заедно?

— Трябва да има една седмица. Не мислиш ли и ти така, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти мислиш, Дик, че е толкова дълго, то навярно е така — отговори Холбърз.

— Дали е така, или не, все едно, но е точно една седмица — ни по-дълго, ни по-късо.

— В такъв случай неговите проклятия трябваше да ти направят впечатление! — продължих аз.

— Неговите проклятия? Хмм, да! Действително сегиз-тогиз си помислях, че би могъл малко по-инак да се изразява, ама че е Олд Кърсинг-Драй, не знаех.

— Тогава няма какво да ти кажа, но да си знаел кой е и въпреки това да го доведеш при нас, то… знаеш сигурно какво искам да кажа. В негово присъствие се приказва пристойно, проклятия ние не търпим и ако на някой това не му отърва, ще си иде бързо-бързо, макар да не му се иска да си върви! А сега достатъчно по тоя въпрос! Имаме да обсъдим по-належащи неща. Ние очаквахме с вас двамата още четирима мъже. Те също ли паднаха в ръцете на пай-юта?

— Да.

— Кога?

— Вчера вечер.

— Къде?

— При Рио Сан Хуан.

— По какъв начин?

— Дали по този или онзи начин, все едно, аз не знам нито начина, нито метода.

— Не го схващам. Вие би трябвало все пак непременно да знаете какво се е случило!