По непознати пътеки

Не след дълго кафрите навлязоха според подслушания план и веднага избързаха напред към задния план на котловината. Тук бяха посрещнати от нашите пушки. Те така ни бяха „кацнали“ на мушките, че от двеста изстрела и от другите двеста после навярно всеки улучи своя човек. Те не спряха стъписаш, не, те бяха в миг така ужасени, че отскочиха назад и се втурнаха към входа, където бяха посрещнати по същия начин. Ние имахме време отново да заредим. Клетата, подбуждана от англичаните дружина, която навярно се състоеше от два полка от по хиляда и петстотин човека, бе обречена на смърт. Английските офицери знаеха, че при плен ще бъдат третирани като шпиони, поради което не молеха за пощада и напразно вдъхновяваха разпилялата се на всички страни войска да щурмува височината. В хода на един непълен час ужасната работа бе свършена. И днес още Грооте-клооф бива наричана по тая причина Кафърския гроб.

Основната войска само привидно се беше насочила към Клооф, а бе тръгнала, напротив, зад армията на зулусите към Зварте-ривир, които заеха нейната долина, без да подозират, че тя е вече заета. Така те и тук се озоваха съвсем неочаквано между два огъня и изглежда им се готвеше същата съдба като на техните другари в Клооф.

Въпреки численото им надмощие смъртта вилнееше страхотно из техните редици. Отстъпление не беше възможно — те трябваше да победят или да се предадат и затова биваха водени от разярения Сикукуни, който собственоръчно намушкваше всеки съпротивил се, отново и отново към дръвника.

Когато работата в Клооф беше свършена, аз слязох в равнината с хората си, на които и косъм не бе паднал от главата, и се срещнах там с Ян. Той командваше отряда, последвал кафрите до Клооф. Присъединих се към него и поехме в ускорен марш към Зварте-ривир. Там битката се намираше още в разгара на пълните си ужасии.

Ние веднага се намесихме. Това бе една тягостна и изнурителна салхана на подстрекавалите срещу нас отряди и тя навярно щеше да продължи до късна нощ, ако не бе настъпило едно събитие, което се оказа за Сикукуни с най-нещастни последици.

Един полк зулуси тъкмо приближаваше срещу командваното от Ян и мен подразделение, когато внезапно откъм щаба на Ойс един ездач препусна към атакуващите. Беше Соми, който действително се осмели да застане насреща им съвсем сам. По негов знак полкът спря. Той язди непосредствено до челната редица и заговори на хората. Неговото рисковано дело успя. Размахвайки с високо ликуване своите щитове и копия, те образуваха, предвождани от него, един фронт срещу своите. Най-близкостоящият полк видя това и спря стъписано.

— Бързо напред! — заповяда Ян. — Дайте им един залп, та да осъзнаят положението си!

Нашите куршуми пронизаха редиците им. При Сикукуни — сигурна смърт, при Соми — живот и спасение… размахвайки копия и щитове, те също преминаха към нас.

Сикукуни забеляза това. В извънмерна ярост той напусна мястото си, застана начело на следващия полк и го поведе на щурм. Тогава Ян смъкна от коня един връщащ се от ездата си адютант и се метна на седлото.

— Сега той ще бъде мой! — извика и се понесе вихрено срещу атакуващия полк.

Този беше въоръжен само с копия и боздугани. Копията засвистяха около него. Без да им обръща никакво внимание, той държеше посока право към Сикукуни. Това бе едно героично дело, при което неговият живот бе заложен срещу хиляда и петстотин живота. Имах ли право да напусна определеното ми от Ойс място? Аз не питах, а дадох заповед за настъпление, за да спася поне неговия труп. С щурмова крачка държах очите си отправени само към него. Той достигна Сикукуни и замахна с приклада. Онзи парира удара с боздугана, който му отхвърча от ръката. В следващия миг Ян го бе сграбчил за високия перчем, извъртя рязко коня си и препусна, точно когато ние достигнахме полка и с извъртени рури се врязахме сред враговете, в бесен галоп, влачейки го след себе си, към командния пункт на Кеес Ойс. Сикукуни беше пленен. Вестта за това в миг се разпространи из цялата зулуска армия, която сега приличаше на стадо без пастир. Един подир друг полковете преминаваха на страната на Соми и полагаха оръжия и още преди настъпването на мрака ние стояхме като победители на бойното поле, попило толкова много кръв. Колониалната политика на една голяма европейска държава отново бе коствала живота на няколко хиляди души.

В късната вечер всички ние, които се бяхме запознали там отвъд, от другата страна на планините, седяхме заедно край лумналия нависоко лагерен огън. Бурът ван хет Рур беше героят на деня. С една-единствена, безогледно дръзка хватка бе отнел на Сикукуни свободата и кралството, но затова пък кървеше от три копийни рани, които му превърза не някой друг, а лично Соми… Че бурите после нанесоха още няколко поражения на англичаните, е известно. Спасената по този начин държава бе наречена Южноафриканска република.