Под черния флаг

Обаче откупът за заложниците, затворени в катедралата, не можеше да бъде събран толкова бързо, колкото желаеха капитаните. Ето защо те възкачиха насила върху амвона един проповедник, испански свещеник, който прочете на затворниците странна и неочаквана проповед. Той ги увещаваше да платят — те самите или близките им — необходимата сума, като им казваше, че флибустерите не желаят живота им, а само тяхното злато. Капитаните действително бяха преценили, че доста много хора бяха избити и че останалата част от наказанието трябва да има материален характер. „Да, каза свещеникът, свободата е по-ценна от богатството.“ Това беше наистина хубава, нравоучителна тема. Ако заложниците не се убедяха от тези слова, можеха да очакват убеждението да им дойде по съвсем друг начин, т.е. от огъня и експлозиите, които ги дебнеха.

Ефектът от тази проповед бе твърде голям. Без да става нужда да изпращат някого при близките си, заложниците събраха помежду си исканите двеста хиляди екю и ги предадоха на победителите, които ги отнесоха на своите кораби при останалата плячка.

Това бяха напрегнати и небивали дни, започнати със сражение, продължени в ликуване и в осигуряване на богатството от злите испанци. Те не се бяха поколебали да унищожат толкова неща и всички диви животни от островите. Хубаво и плодоносно отмъщение, при изпълнението на което Ренжар и Жан Тиебо намериха това, което търсеха. Ренжар се върна към приключенския живот, който му прилягаше повече от всичко друго. Жан Тиебо пък задоволи вкуса си към опасности и слава, който винаги бе имал и който през годините на ловуване не се бе притъпил.

Той особено много се бе отличил при завземането на крепостта. Пръв проникна вътре, всявайки страх сред професионалните войници, и почти сам плени из-плашения гарнизон. Лоран със задоволство го поздрави. Той нямаше да забрави заслугите му при подялбата на плячката. При завръщането си на Ла Торто Жан щеше да бъде богат. Освен това щеше да има и нещо повече — уважението и приятелството на другарите си, които оценяваха събратята си само в боя.

Макар и да се радваха от успеха на най-рискованата, но същевременно и най-голяма акция, предприета дотогава от флибустерите, Грамон, Лоран, Ван Хорн и Мишел се безпокояха много за по-нататъшния развой на събитията. Сега трябваше да бързат и незабавно да отплуват. От друга страна обаче в града оставаше все още тъй значителна плячка, че никой не се решаваше да го напусне. Четирите по-големи кораба бяха вече натоварени. Флибустерите си дадоха още една нощ, за да оберат всичко, каквото трябва, и се заклеха, че на следващата сутрин ще потеглят.

Ала едва се бе разсъмнало, когато прокънтяха три топовни гърмежа. Те вдигнаха капитаните в тревога. Всъщност това бе уговореният сигнал, в случай, че се появят испански кораби. Оказа се, че са забелязани седемнадесет от тях! Сега бе моментът да се оттеглят, ако не искаха да загубят всичко, което бяха придобили с толкова усилия. Веднага всички се впуснаха към пристанището в невъобразима бъркотия. Лоран, Грамон, ван Хорн и Мишел се срещнаха в навалицата от флибустери, превити под товара на последната плячка, която бяха изтръгнали от ридаещите жители. Някои тикаха пред себе си със сопи и камшици групи от пленници — бъдещи роби. Това място се наричаше „Ла Ке дьо Сакрифис“15. Намираше се пред корабите, на две левги разстояние от Вера Крус. Тук всички пристигаха в ужасен безпорядък и капитаните правеха, каквото можеха, за да познаят и съберат хората си.

— Към мен! — заповяда Лоран, познавайки Жан и Ренжар. Той размаха ръцете си, за да им даде знак. — Къде са другите?

— Малко по-назад — каза Ренжар. — На раменете си носят един грамаден сандък, в който са натъпкани бижута и скъпоценни камъни.

— Не знаят ли, че испанците ни застрашават с флота си?

— Да, но вие ги познавате, нищо не обичат да оставят зад себе си.

Наистина в този момент се появиха Робитай, Рошверг, Варас и Бурдо, настръхнали и освирепели повече от всякога. Те носеха на рамо един сандък, по-дълъг и по-широк от ковчег. Ако се съдеше по онова, което се подаваше под капака, и по начина, по който се бяха превили раменете им, сандъкът навярно имаше голяма стойност поради съдържанието си от скъпоценни камъни и предмети.

— Бързо в лодките! — заповяда Лоран. — Занесете сандъка на нашия кораб! Жалко би било да оставим това!

В този момент стоящият наблизо ван Хорн извика неочаквано с все сила:

— Оставете това, бандити такива! — изрева той. — Този сандък е мой. Лично аз съм го напълнил. Отнесете го! — заповяда той на своите хора, които го бяха наобиколили.

Обаче нито Рошверг, нито Бурдо, нито пък другите имаха намерение да изпуснат плячката си. Те погледнаха към своя капитан. Ако той им заповядаше да я предадат на ван Хорн и неговите хора, те щяха да го сторят, разбира се, с прискърбие в душата. Щяха все пак да се подчинят, както се следва, на своя командир — единствен съдник при спорни случаи.