Под черния флаг

— Да, но не защото не са рискували кожата си. Кожите им са опушени като тези, които си продавал, търговецо, преди да се върнеш при флибустерите. Всъщност защо ни напусна? Не беше ли от страх да не те смятат за морски разбойник?

— Така беше, не крия.

— Трябва да признаем, че тогава работехме малко вън от закона. Всичко обаче се уреди и сега не вършим нищо без поръчение на губернатора, без да му запазваме неговата част от десет процента. А ти знаеш, че губернаторът е за краля на Франция това, което е бил за Исус Христос някой от неговите апостоли. Тръгвай с нас без страх, не рискуваш честта си. Ща се отнася до живота ти, той не е толкова важен. И така това момче твой другар ли е?

С известно смущение Жан долови погледа на Лоран дьо Граф, който се взираше в лицето му и го преценяваше. Това беше, значи, прочутият поради разни причини човек, чието име бе толкова популярно, че въпреки усамотения живот в гората беше стигнало и до него. Това беше същият, когото толкова хора бързаха да видят, когато стигаше в някое пристанище!

— Той е едър и здрав — каза Лоран. — Хубав мъж!

Това беше истина. Минало бе онова време, когато, тръгвайки от Франция, Жан бе още юноша. Животът на открито и изминалите години бяха направили от него прекрасно момче, без нито един грам тлъстина, мускулесто, но същевременно красиво, а това харесваше на капитана. Лоран бе известен със своя добър и изтънчен вкус; на кораба си винаги имаше цигулки. Като се изключат моментите на яд, когато псуваше без задръжка, беше и много учтив.

Едва Лоран бе спрял да говори, и от вътрешността на кораба се чу някаква глъчка. На моста се появиха група хора, които несъмнено бяха излезли от койките си. Групата се състоеше от най-силните и най-суровите мъже, които някога бе виждал Жан. Те бяха облечени само с къси панталони, целите покрити с петна от кръв. На пояса си всеки носеше нож или сабя, готови за употреба. Те се блъскаха и се удряха приятелски по гърба и създаваха гледка, учудваща със своята смесица от добродушие и жестокост.

Мнозина от тях, вече с посивели коси, бяха флибустери още от началото — от героичната епоха, когато петнадесет или двадесет души, въоръжени с пищови и саби, отплуваха с лодки, направени от стъбла на дървета. Смелчаците без колебание нападаха кораби, въоръжени с топове, след като ги причакваха в устието на някоя река или близо до някое испанско пристанище. Оттогава, а най-вече сега, когато бяха под командуването на Лоран, те почитаха дадената дума и религията. По-рано те често спираха на остров Ла Тортю. Там закарваха и разпределяха плячката си, като всеки се заклеваше, че нищо не е укрил по време на боя. Ренжар не бе забравил това време. Всички тези хора го познаваха тъй, както и той ги познаваше Те се втурнаха към него и възторжено го посрещнаха.

Когато радостта им позатихна, Лоран въдвори тишина и се обърна към своите другари:

— Приятели мои — им каза той, — взех решение утре на зазоряване да опънем платна. Точно днес получих новини от Франсоа Грамон и от ван Хорн. Първия ще намерим на остров Ротан. Със съвместни усилия можем да извършим велики неща.

— Нужни ли са толкова кораби, за да нападнем един испански кораб? — попита навъсено човекът, когото наричаха Рошверг.

— Не става дума за такова нещо — пресече го капитан Лоран, — а за експедиция с по-широк замах Какво ще кажете, ако завземем град Санта Крус?

Настъпи тишина, която бе прекъсната от неудържимия смях на Лоран:

— Страхувате се, а? Задачата ви се струва пряко силите! Ще приказваме пак. Междувременно ще отплуваме направо към Ротан, където ни очаква капитан Мишел. Дочухме, че някакъв търговски кораб ще вземе оттам товар сребро и индиго. Охраната му е едно малко корабче.

За такова нещо, може — каза човекът, когото другите наричаха Мусрон13. Това название на гъба беше истинското му име и то бе твърде нежно за външността на собственика му.

Като изрече тези думи, той облиза лакомо устните си, тъй като индигото и среброто бяха скъпи. Това накара всички да се засмеят.

— Като изпълним тази задача, за която впрочем се снабдих с поръчение от нашия губернатор, ние ще бъдем в състояние да помислим за нещо повече. Трябва да наказваме испанците, да ги накараме да треперят дори когато са си у тях, там, където се чувствуват най-сигурно. В противен случай те отново ще се обявят за господари и всички буканиери от островите ще увиснат на нашите ръце — каза той, обръщайки се към двамата новобранци.

И така на следващата сутрин те отплуваха. Още същия ден Лоран оцени качествата на Жан, който беше вече истински моряк. Знаеше, че отсега нататък оставаше да докаже, че е толкова смел, колкото е сръчен. Момчето харесваше на капитана навярно и заради благородната осанка, която бе запазило въпреки годините на наемничеството и ловуването. Освен това Жан знаеше да свири на цигулка. От момента, в който изяви умението си в тази насока, той напълно спечели Лоран.