Под черния флаг

Кратко време те вървяха по пясъка на безлюдния плаж, после прекосиха скалистия нос и изведнъж, когато бяха вече от другата страна на носа, пред очите им се появи кораб, който леко се поклащаше от вълните, придържан от котвите си.

— Той е! — възкликна Ренжар. — Това е корабът на Лоран дьо Граф.

— Красив е — каза Жан.

— Испанците, от които е взет, не правят нищо посредствено.

— А как ще се качим на борда?

Наистина наоколо владееше пълно спокойствие. Не се виждаше никой, нито на земята, нито на борда.

— Няма дори часовой — отбеляза Жан.

— Не се заблуждавай! Някой бди на борда и ни наблюдава.

— Тогава да му дадем знак.

Те поставиха товара и пушките си на земята и започнаха да размахват ръце. В отговор на това обаче от кораба не се забеляза никакво движение.

— Какво решаваме, Ренжар? — запита Жан.

— Да плуваме — отговори той. — Оттук до кораба няма повече от четвърт левга път и ние лесно ще го минем в тази прозрачна и спокойна вода. За нас дори това би било приятно изкъпване след двудневно ходене.

— Не рискуваме ли да ни посрещнат със стрелба?

— Ще видим — каза Ренжар. — Във всеки случай обичаят ма флибустерите е най-напред да опознаят чужденците, преди да ги обявят за неприятели.

Те съблякоха дрехите си, като оставиха на себе си само по едни къси панталони, после влязоха във водата и заплуваха към кораба. Напредваха бодро и сигурно. Постепенно високият силует, отразен във водното огледало, стана по-голям. В момента платната бяха свалени, но отверстията и топовете се различаваха много добре. Скоро стигнаха до туловището на кораба и можеха да опипат дървото с ръка. От борда обаче нямаше спуснато нищо, за което биха могли да се хванат. Нямаше нито стълба, нито отвор, по който да се вдигнат до моста, а на техните викове никой не отговаряше.

Това продължи доста дълго. Най-после някаква сянка се мярна и един дрезгав глас запита:

— Какво искате? За какво сте дошли? Флибустери ли сте?

— Не — започна Жан, — искаме само…

Той не можа да продължи, защото от борда хвърлиха към него голям пън, който едва не го улучи. Ако се беше стоварил върху главата му, той щеше да по-действува като удар с дървен чук по черепа на вол и непременно щеше да го убие. В същото време до ушите му достигна вик:

— Разкарайте се! Тук нямате работа…

— Ренжар — каза Жан, трябва да бягаме, защото няма да се задоволят да ни бомбардират с каквото им попадне, а ще почнат и да стрелят.

В този момент от борда падна втори пън, който предизвика истински фонтан съвсем близо до Ренжар.

— Убиец! — извика той. — По-добре ни хвърли едно въже и ни изтегли. Дошли сме да говорим с твоя капитан.

— Капитанът няма работа с хора, които не познава — започна морякът.

Той обаче не можа да продължи, защото над неговия глас се извиси друг, по-силен и още по-дрезгав:

— Та това е Ренжар! Познах те по гласа, когато извика убиец! Какво правиш в моите води, стари приятелю?

— Дошъл съм да ви видя, капитане.

— Качи се тогава. А ти, Робитай — каза гласът, обръщайки се към часовоя, — незабавно изкачи на палубата този човек и другаря му, иначе ще те пратя на неговото място в морето.

— Кой е този? — запита Жан, макар че вече бе отгатнал това.

— Капитанът Лоран — отговори Ренжар.

Глава VIII ПОД СЯНКАТА НА ЧЕРНИЯ ФЛАГ

Като стъпиха на палубата и изтърсиха водата от себе си, Ренжар и Жан видяха висок човек със златиста грива на главата, с мъжествени красиви черти и високо чело. Мустаците му бяха подстригани по испански, защото, преди да стане флибустер, Лоран дьо. Граф се бе сражавал в редовете на испанците.

— Ела, Ренжар, и ми кажи какво искаш от мен.

— Да плувам отново под вашето знаме, капитане.

— Значи, се връщаш! Който е вкусил от известни питиета, после не може без тях. Добре те разбирам, приятелю!

— Значи ли това, че ме приемаш?

— Може ли да задаваш подобен въпрос. Не съм забравил как с точния си изстрел ти изпревари и повали онзи, който се готвеше да стреля в мен. Аз дължа живота си на тебе, Ренжар. Другият обаче кой е?

— Мой приятел — каза Ренжар. — Дълго време бяхме заедно буканиери, но после испанците…

— Да ги убие господ! — прокле капитанът.

— Испанците — продължи Ренжар — изтребиха дивите животни и не остана вече какво да убиваме.

— Напротив — каза Лоран със свирепа усмивка, — останаха именно испанците. И ето идваш точно навреме, Ренжар, тъй като имам проект и се готвя да го изпълня. Екипажът ми е добър, състои се от сурови мъже, на които не им мига окото от нищо. Но за да изпълня задачите, които съм намислил, трябва да го-подсиля още. Тъкмо тръгвам да събера способни хора, чиито имена познаваш.

— Грамон ли?

— Точно него — пустия му парижанин, който неведнъж е побеждавал испанците. Засега обаче нищо повече не мога да ти кажа. Щом искаш да дойдеш с нас, приемам те. Разбира се, другите също ще бъдат съгласни, още повече, че те познават от онези хубави времена. Казват се Бурдо, Варас, Мудрон, Малрен и Рошверг.

— Здрави и читави ли са всички?