Под черния флаг

— Не. Вече си наясно и ако дьо Граф ни приеме, няма да съжаляваш за живота ни като буканиери. Ловците също имаха свои обичаи, но там, където отиваме, правилата повече се съблюдават. Те се пораждат спонтанно от събитията. Понякога се започва със съюзяването на петнадесетина мъже, въоръжени с хубави и яки пушки като нашите, с които си служат като нас, допълнени с по някоя хубава сабя или нож. Тогава според възможностите си построяват лодка от издялани дънери или пък, ако имат богат главатар, тръгват с кораб — обикновено доста посредствен. Така обаче само до първото нападение. После пресичат пътя на испанските кораби и ги нападат, потопявайки собствения си плавателен съд, за да са сигурни, че всякаква възможност за отстъпление е прекъсната и че трябва да победят или да умрат. Така постъпи и Пиер, за когото ти разправях. След това се завръщат богати и остават на сушата, докато разпилеят самонадеяно всички плячкосани богатства. Тогава биват принудени да тръгнат към нови битки и победи.

Помежду тях съществува споразумение, което наричат „дял от лова“. В него е предвидено всичко и главно е установен дялът от плячката, който се полага на всекиго — от капитана до лекаря на експедицията. Капитанът се избира от всички по общо съгласие. Ако са недоволни от него, изпъждат го и го свалят на някой остров, като не пропускат да му оставят пушка и боеприпаси. Вярват, че той някак си ще се справи. Ако капитанът е собственик на кораб, на него се пада първият завзет кораб плюс два дяла от плячката. По този начин той не губи от изгарянето на стария си кораб, което почти винаги става при нападението. Ако пък корабът е общ, капитанът пак има право на завзетия кораб, но освен него получава само още един дял. На лекаря предоставят двеста екю заради сандъка с лекарства, дори да не са ги ползвали, а освен това още един дял както на останалите. Офицерите получават дялове както всички останали, освен ако се проявят с някой бляскав подвиг, който да им донесе допълнително възнаграждение. Сто екю се дават на инициатора на нападението. За загуба на едно око — сто екю или един роб, за две очи — шестстотин екю или шест роба. Един пръст, както и едно ухо се оценяват сто екю. Едно стъпало или крак — двеста екю или два роба. Двата крака — шестстотин, а ако някой от крайниците е така засегнат, че собственикът му не може да си служи с него, дава му се обезщетение, каквото би следвало да получи при положение, че го е загубил изцяло.

— Ренжар — запита Жан, — но откъде знаеш всичко това?

Ренжар въздъхна и сниши глас:

— Аз започнах точно така — каза той. — Против волята ми се наложи да се присъединя към флибустерите. Днес трябва да призная, че след като станах буканиер, продължих да си спомням това време със съжаление. Твърдо вярвам обаче, че ние заедно ще извършим славни подвизи, друже мой.

Тези думи несъмнено призоваха много спомени в съзнанието на Ренжар, тъй като през голяма част от нощта той продължи да говори. Жан не знаеше дали разказваше за случки, в които сам бе участвувал, или само бе слушал за тях по времето, когато бе плувал под черен флаг. Такъв бе цветът на знамето, издигано от всеки флибустерски кораб на най-високата мачта при среща с неприятели. На този флаг имаше изображение на човешки череп с две кръстосани кости и на пясъчен часовник. Самият му вид предизвикваше паника сред нападнатите.

Тази нощ за първи път, откакто живееха заедно, Жан чу от устата на Ренжар разказа за най-героични приключения, а призори, когато задряма, за да си почине малко, пред затворените му очи преминаха смайващи картини на битки и на завладени кораби. Ренжар обаче го беше убедил и тези приключения приеха в съзнанието му по-скоро формата на война срещу испанците, отколкото на сражения за заграбване на богатства.

Когато продължиха пътя си, слънцето бе вече високо, а като стигнаха морето, денят бе изминал до половина. Спирайки на брега, в един доста обширен пясъчен залив, Жан, който жадно диреше да открие около себе си онова, което търсеше от сутринта, се обърна нетърпеливо към своя другар:

— Още ли не сме стигнали?

— Стигнахме — отговори другият.

— Но аз не виждам нищо!

— Много е светло — каза Ренжар.

— Тъкмо за това би трябвало да се вижда по-добре!

— Пиратите се показват през деня единствено когато са на път. Инак можеш да ги видиш само нощем. В тъмнината те пият, играят комар, ходят по селата, а дори и по градовете, където намират начини да прахосат спечеленото с кръв. Тук някъде сигурно има хора, но са се изтегнали на сянка под дърветата и спят. Корабът на бъдещия ни капитан е закотвен там, зад носа, защитен от погледи и ветрове, а господарят му несъмнено е на борда, в кабината си. Тя не се различава от останалите помещения, тъй като тук всеки е равен пред бога и пред флибустерството. Хайде, върви след мен! Какво ти е?

— Ами ако не ни приеме? — запита Жан.

— Той ме познава.

— А мен?

— Щом аз те представям и щом аз съм те избрал за спътник, той няма да прави разлика между нас.