Полет 800

— Това не е любовна история. Но ако успеете да издържите записа докрай, ще можете да догледате последния час от „Един мъж и една жена“. Несравнимо по-хубав е от моя филм.

Реших, че трябва да кажа нещо.

— Вижте, госпожо Уинслоу, не съм дошъл да ви съдя и не бива да сте толкова сурова към себе си. Даже не е необходимо да седите тук, докато гледам…

— Искам да седя тук. — Тя натисна един бутон на масичката до дивана и завесите се спуснаха. Супер.

След като затъмни стаята, Джил Уинслоу натисна няколко бутона на дистанционното управление и записът започна. Чу се музика, последвана от заглавието на филма на двата езика, след това обичайните надписи. Някъде по средата образът ненадейно прескочи на друга картина, не толкова ясна, с нискокачествен звук. Трябваха ми няколко секунди, докато позная Джил Уинслоу, седнала по турски върху тъмно одеяло, само по светлокафяви шорти и синя блуза. На одеялото имаше хладилна чанта. Джил Уинслоу отпушваше бутилка вино.

В долния десен ъгъл на записа видях датата, 17 юли 1996, и часа: 19:33. Секундомерът работеше и скоро стана 19:34.

Познах мястото естествено — долчинката между пясъчните дюни, където бяхме отишли с Кейт вечерта на панихидата, после пак сам, когато спах там и сънувах еротичен сън с Кейт, Мари, Роксан и забулената Джил Уинслоу. Сега булото беше свалено. И накрая, снощната среща с Тед Наш.

— Това е окръжният парк „Къпсог Бийч“ — каза Джил. — Но предполагам, че това ви е известно.

— Да.

Слънчевата светлина отслабваше, ала все още бе достатъчно светло и всичко се виждаше ясно. Нямаше много звук, обаче чувах, че вятърът се усилва.

После в кадър влезе мъж, застанал гърбом към обектива. Носеше светлокафяви панталони и спортна риза.

— Това е Бъд — каза Джил. — Очевидно.

Бъд извади две чаши от хладилната чанта, седна до Джил и наля вино.

Сега видях лицето му, докато се чукваха.

— За летните вечери, за нас двамата — вдигна тост той.

— Уф, я стига — каза Джил — на мен или на себе си.

Внимателно се вгледах в мъжа. Наистина беше хубавец, обаче гласът и поведението му бяха като на мухльо. Малко се разочаровах от Джил.

Тя сигурно прочете мислите ми, защото попита:

— С какво ли ме е привлякъл?

Не отговорих.

На видеозаписа Джил погледна Бъд и каза:

— Е, често ли идваш тук?

Бъд се усмихна.

— За пръв път ми е. Ами ти?

Двамата се усмихнаха един на друг и видях, че се притесняват от камерата.

— Спомням си, че си помислих: „Защо правя секс с мъж, когото не уважавам?“ — рече Джил.

Реших да отговоря.

— Така е безопасно.

— Наистина — съгласи се тя.

Двамата изпиха по още една чаша вино, след това Джил се изправи и си съблече блузата. Бъд последва примера й и смъкна ризата си.

Джил събу светлокафявите си шорти и по сутиен и гащички изчака Бъд да се съблече.

— Два пъти съм гледала онази част при морето, когато самолетът избухва… — промълви тя, — но това тук не съм го гледала от пет години.

Не отговорих.

На екрана Джил си разкопча сутиена и смъкна бикините си. Обърна се към камерата, разпери ръце във въздуха, размърда задник, засмя се и се поклони.

Посегнах за дистанционното, ала тя го грабна.

— Искам да гледам тази част.

— Не, не искате. Аз не искам. Превъртете я.

Двамата започнаха да се прегръщат, целуват и милват.

— Нямам много време, госпожо Уинслоу — настоях аз. — Бихте ли превъртели записа до сцената на плажа?

— Не. Трябва да го гледам — за да видя защо не съм го дала на полицията.

— Струва ми се, че разбирам. Превъртете записа.

— По-нататък става по-интересно.

— Нямаше ли да ходите на черква?

Тя не отговори.

На екрана Джил завъртя Бъд под прав ъгъл към камерата и погледна към обектива.

— Свирка — каза тя. — Първи дубъл. — Застана на колене и започна да му духа.

Добре. Погледнах си часовника, обаче мозъкът ми не отбеляза колко е часът. Пак вдигнах очи към екрана. Глупавият Бъд стоеше пред камерата и тая разкошна мадама му правеше свирка, а той като че ли се опита да напъха ръце в джобовете си, после установи, че няма панталони, затова сложи ръце върху главата й и прокара пръсти през косата й.

— Как ще изглежда това като веществено доказателство? — попита Джил.

Прокашлях се.

— Мисля, че можем да изрежем тая част…

— Те ще искат целия запис. Виждате ли часа и датата в долния десен ъгъл? Не е ли важно, за да се вижда кога става това?

— Предполагам… но смятам, че бихме могли да скрием телата и лицата ви…

— Не ми давайте обещания, които не можете да изпълните. Писна ми.

На екрана Джил се отпусна назад, погледна камерата и махна с ръка.

— Край. Втора сцена. Вино, моля.

Като детектив, знам, че за хората може да се научи много от техните кабинети и работни места, от книгите по лавиците, снимките по стените, видеотеките им и така нататък. Това обаче беше повече, отколкото трябваше да знам.

Отново отправих очи към екрана. Джил лежеше по гръб, докато Бъд се пресягаше за бутилката. Тя вирна крака във въздуха.

— Купон с опитване на съпругите. — После се разкрачи. — Лей.

Бъд изля малко вино и се надвеси отгоре й. Тежкото й дишане почти заглушаваше вятъра.

— Надявам се, че си насочил камерата точно — каза Джил.

Той вдигна глава.

— Да.