Полет 800

Нямаше как да сбъркам това, което виждах и което бяха видели още двеста души, включително капитан Спрък, в когото, честно казано, се бях съмнявал. И виждах защо видяното до такава степен го е обсебило. Дължах му извинение. Нещо повече, американският народ трябваше да получи извинение, обаче не знаех от кого.

Помислих си за срещата си в кабинета на Джак Кьоних, за това как ме бе погледнал в очите и ми беше казал: „Няма никакъв видеозапис, на който двама души се чукат на плажа, а зад тях експлодира самолетът“. И после: „Нито ракета, по дяволите“.

„Майната ти, Джак. Майната им и на Лайъм Грифит и Тед Наш. Лъжливи копелета“.

Провлачваща бялата си димна опашка, светлината се издигаше все по-високо, докато не стигна до средата на екрана. В тоя момент видях, че Джил обръща глава и зяпва небето, после Бъд бързо седна с лице към нея, завъртя се и погледна през рамо натам. Светлината изглеждаше почти като бял пламък и виждах, че набира скорост.

Погледнах към светлините на самолета, после отново насочих вниманието си към пламъка. Бях прекалено близо до телевизора, за да виждам целия екран, затова бързо се изправих, отдръпнах се до масичката и седнах.

На забавен кадър няма звук, но и без това нямаше нищо за слушане. Взирах се, хипнотизиран от гледката, защото знаех точно какво ще се случи.

Пламтящата светлина като че ли изведнъж зави към мигащите светлини и ясно видях доказателството за промяната в посоката й, когато димът описа дъга.

След няколко секунди зърнах в небето проблясък, който изглеждаше странно на забавен кадър, като запалена римска свещ, и след още няколко секунди на черния фон започна да се уголемява грамадно огнено кълбо — като яркочервено цвете, разцъфващо на ускорен филм. Замразих кадъра на 20:31:14 и вперих очи в него.

Джил и Бъд почти се бяха изправили, и двамата обърнати към червения взрив. Пуснах записа и продължих да наблюдавам растящото огнено кълбо. Видях, че горящият самолет наистина се издига, после две струи пламтящо гориво потекоха към океана и когато наближиха водата, отраженията им в гладката като стъкло повърхност наистина заприличаха на светлини, издигащи се нагоре, ала нямаше как да се сбърка пламтящото гориво, течащо от небето към собственото си отражение. „Натам е нагоре, нали?“

Следях секундомера и трийсетина секунди след началото на тия събития пуснах записа да тече с нормална скорост. Сега отново се чуваше звук.

Всичко на екрана се движеше с нормална бързина, включително Джил и Бъд, които всъщност почти не се движеха, а се взираха като хипнотизирани в огненото небе.

От небето започнаха да се сипят пламтящи останки. После първата експлозия стигна до микрофона на камерата, приглушен екот, след една-две секунди последван от много по-силен взрив. Видях, че Джил и Бъд потръпват половин секунда преди да чуя втората експлозия, която беше стигнала до тях, преди да стигне до микрофона.

Пак превключих на забавен кадър и проследих резултатите от катастрофата: главната част от самолета, която се бе издигнала още по-нависоко, докато горивото беше изтичало от двигателите, сега започна да пада спираловидно към океана. Не виждах, нито разбирах всичко, което ставаше, макар и на забавен кадър; така и не забелязах носа на самолета да се откъсва, обаче ми се стори, че виждам да се отделя лявото крило и видях как грамадният корпус на боинга потъна в морето.

Небето се разясни, освен дима, осветен от пламъците по гладката океанска повърхност.

Двамата любовници на плажа стояха голи и вцепенени, сякаш някой беше натиснал бутона за стопиране на света. Само прибоят мъчително бавно обливаше пясъка и на хоризонта горяха оранжево-червените пламъци.

Пуснах записа на нормална скорост. Вълните се ускориха и пламъците затанцуваха по водата.

Бъд за пръв път тая вечер взе инициативата — хвана Джил за ръка, каза й нещо и двамата се обърнаха и затичаха към камерата. Той беше по-бърз от нея и нито я изчака, нито се обърна, за да види дали е добре. Явно бе пълен задник, въпреки че това не беше най-важното в тоя запис.

Взирах се в пламтящото гориво на хоризонта. Навремето не го бяха знаели нито Джил, нито Бъд, ала двеста и трийсет мъже, жени и деца бяха загинали за едно мигване на окото. Обаче аз го знаех и стомахът ми се сви, устата ми пресъхна и очите ми се насълзиха.

Бъд и Джил изчезнаха в подножието на дюната, после се появиха главите и раменете им — когато се изкатериха на върха на пясъчната дюна. Първо Бъд, последван от Джил.