Полет 800

— Е, постарахме се и двамата. — После смених темата: — Секс.

Ала преди да успея да направя каквото и да било, тя каза:

— Записът беше много живописен.

— Да. Ясно защо Бъд го е изтрил и защо Джил не е предала копието.

— Така е… Не й е било лесно да ти го покаже.

— Опитах се да я улесня. Когато имаш секс и убийство на един и същи запис, убийството е по-важно. Тя го знаеше.

— Ами, и ние го знаем на теория. Но ако на записа си ти… както и да е, не можех да повярвам, че това е същата жена.

— Хората са много сложни.

— Ти не си. Тъкмо това ти харесвам.

— Мерси.

Кейт помълча няколко секунди.

— Утре ще има ли проблеми?

— Едва ли. — Предадох й информацията на Дом и заключих: — Ченгетата от НЙПУ са по-добри от ФБР в тия местни надцаквания.

— А какво да правя аз като федерален агент? — попита тя. — Да стоя там и да гледам смутено ли?

— Направи каквото смяташ за нужно и ако решиш, че трябва да си тръгнеш, ще те разбера.

Кейт дълго зяпа тавана и накрая въздъхна.

— Защо ли се омъжих за ченге?

— Ох, защо ли се ожених за правистка от ФБР?

Тя се засмя.

— Защото правиш живота интересен. Ей, това под завивките пистолетът ми ли е, или си ти?

— Скъпа, това е моят трийсет и осем калибров специален полицейски модел.

53

Стоях пред входа на „Плаза“ откъм Сентръл Парк и наблюдавах улицата. Беше 08:11 и нямаше и следа от патрулните коли. Погледнах назад през стъклените врати и видях Кейт и Джил до входа на Оук Бар. Чакаха да им дам знак да излязат. С тях бе полицай Алварес.

Оттатък улицата имаше няколко файтона, които чакаха клиенти.

— Да ви спра ли такси, господине? — попита ме портиерът. — Или чакате кола?

— Чакам кон.

— Да, господине.

Денят беше прекрасен и си помислих, че не съм излизал на слънце и чист въздух от неделя сутринта.

Стана 08:13 и патрулните коли вече трябваше да са тук. Това е най-напеченият момент в такава операция — между безопасността на предишното ти скривалище и улицата, където чакаш да пристигнат твоите хора.

В 08:15 от съседната пряка се появиха три полицейски коли, без светлини и сирени. Дадох знак на Кейт, после слязох от тротоара и вдигнах ръка. Водещата кола включи светлините си и увеличи скоростта, после рязко спря пред мен. Другите два автомобила я последваха. Показах си документите на двете ченгета в първата патрулка.

— Към Северната кула в Световния търговски център, както са ви казали, без звънци и свирки. На разстояние един от друг. Трябва да пристигнем към осем и половина, девет без двайсет. — И прибавих: — Внимавайте за компания и не спирайте по никакъв повод, освен на светофар.

Двамата кимнаха и жената на дясната седалка отвърна:

— Инструктирани сме.

— Чудесно.

Кейт, Джил и полицай Алварес вече стояха до мен на тротоара.

— Вашата кола, госпожо — обърнах се към Джил.

Тя се усмихна.

— Никога не съм се возила на полицейски автомобил. Не исках да й отговоря: „Ще свикнеш“.

— Както се уговорихме, всички ще се срещнем във фоайето на „Прозорците на света“ — казах аз. — През цялото време с теб ще има поне двама полицаи.

— Ще се видим там — отвърна Джил.

Стори ми се спокойна и се надявах да запази самообладание, даже по-късно да станеше грозно. Дадох знак на Алварес и той придружи Джил Уинслоу до задната седалка на средната кола, после се върна при мен, както беше инструктиран.

С Кейт се спогледахме. Вече не бе останало нищо за казване, затова само се целунахме.

— До скоро. — Тя се качи във водещата кола.

— Чувстваш ли се зъл тая сутрин попитах полицай Алварес.

Младежът се усмихна.

— Да.

Извадих касетата с „Един мъж и една жена“ от сакото си, същата, върху която Джил беше прехвърлила техния запис, обаче без кутията. Подадох му я.

— Пази я с цената на живота си. Говоря съвсем сериозно.

Той я прибра в огромния заден джоб на панталона си, предназначен да побира голям бележник.

— Случайно да сте чували някой да е успял да гепи нещо от нюйоркско ченге?

Тупнах го по рамото.

— Ще се видим там.

Алварес се качи на задната седалка на средната кола до Джил.

Отидох при третия автомобил и се качих. Оттам можех да виждам какво става, а от водещата кола Кейт можеше да прави промени в плановете, ако се наложи. Така Джил пътуваше под охрана в средната кола с Алварес и другите двама полицаи.

Сержантът, който седеше на предната дясна седалка в моята кола, каза няколко думи по радиостанцията си. Водещият автомобил направи обратен завой на булеварда, което по принцип не е позволено, и потеглихме.

— Какъв е маршрутът? — попитах сержанта.

— Ще минем през Уестсайд, освен ако не предпочитате друг път.

— Звучи добре. Нали сте наясно, че някои хора може да се опитат да ни го натикат?

— Да си го натикат отзад.

— Всички от групата ли са подготвени?

— Да.

— Какво мислите за ФБР?

Той се засмя.

— Без коментар.

— Ами за ЦРУ?

— Не познавам такива.