Полет 800

Късметлия. Облегнах се назад и си погледнах часовника. Беше 08:21 и в зависимост от движението може би щяхме да закъснеем с петнайсетина минути, което ме устройваше. Наш, който си умираше да държи нещата в свои ръце, и неговите момчета и без това щяха да са там най-малко петнайсет минути по-рано, убедени, че и ние ще подраним. Можеха да седят и да се потят колкото си искат.

Повечето срещи са игри на надхитряване и тая щеше да е истинска оргия.

След десет минути пътувахме на юг по булевард „Джо Димаджо“, също известен като Дванайсето авеню или Западната улица. Пътят минаваше успоредно на река Хъдсън — приятна разходка в слънчев ден. Нашият малък конвой се провираше между другите коли и се движеше по-бързо от тях, тъй като те щяха да бъдат глобени за такова шофиране.

Разстоянието до Световния търговски център беше осем километра. Двата небостъргача се виждаха много преди да стигнем там.

В джоба на сакото си носех касетата с „Един мъж и една жена“, която бе купила Джил, само че в кутията с надпис „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“. Ако феберейците имаха някаква съдебна заповед, можеха да я наложат на мен, Кейт или Джил, да се опитат да ни вземат касетата или да ни арестуват — или да конфискуват касетата и да ни арестуват. Обаче не можеха да наложат съдебна заповед на полицай Алварес, даже да надушеха, че порно версията на записа е в него.

Във всеки случай, съмнявах се, че Наш и компания ще се решат да направят сцена в обществен ресторант, в който закусват поне триста души. Ако изпаднех в поредното си извратено настроение, може би щях да им дам моята порно версия на „Един мъж и една жена“.

През предното стъкло виждах патрулната кола с Джил и Алварес, обаче не и водещия автомобил с Кейт. Трафикът беше променлив и тая сутрин много шофьори на камиони караха лудо.

Погледнах си часовника. 08:31. Току-що бяхме подминали хеликоптерната площадка на Трийсета улица и наближавахме кея Челси. Още няма и пет километра с тая скорост и към девет без петнайсет щяхме да спрем пред Северния небостъргач откъм Визи Стрийт.

Не очаквах никакви проблеми по пътя дотам, нито на влизане във фоайето и в асансьора, който отиваше направо в „Прозорците на света“ на сто и седмия етаж. Всъщност не очаквах никакви проблеми и на срещата, която по същество се свеждаше до излагане на позициите — щяхме да видим на кой му е по-дълъг и на кого му стиска повече.

Знаех как работи мозъкът на Наш. Той беше търпелив, коварен и понякога интелигентен. Искаше да види с кого ще отида. Искаше да чуе какво имам да кажа. Искаше да свали анамнеза на Джил Уинслоу и да види дали наистина носим записа. Нямаше да доведе на срещата никой, който вече да не участва в заговора, затова нямаше да присъства представител на главна прокуратура, освен ако не беше замесен и той или не използваха самозванец, нещо типично за ЦРУ. Искам да кажа, Тед Наш често се представяше за агент от ФБР, а когато се запознах с него, твърдеше, че бил от Министерството на земеделието. После за известно време се преструваше на умрял. И понякога се правеше на евентуален бивш любовник на Кейт Мейфилд. Не се преструваше само когато се държеше като задник.

И понеже беше извратен нещастник, може да бе поканил на закуската Марк Уинслоу, за да окаже натиск върху Джил. Както и Бъд Мичъл, който почти със сигурност щеше да присъства.

Във всеки случай, за Тед Наш срещата щеше да е само приказки. Проблемът щеше да дойде после, когато той щеше да направи своя ход. Или, казано иначе, нещо като банкета, на който каниш враговете си да се наприказват и натъпчат и после ги избиваш. Всъщност идеята за закуската беше моя, обаче схващате положението.

Ако имаше и капчица разум, Наш трябваше да знае, че ще мобилизирам груба сила за целта и че грубата сила ще е от НЙПУ. По тая причина той имаше свои армии в крилата. Но сержантът пред мен беше казал: „Да си го натикат отзад“.

Естествено, разбирах, че си имам личен проблем с господин Тед Наш и че донякъде нещата са свързани с това. Ала даже да не го познавах, даже да го харесвах (а аз не го харесвах), не виждах как бих могъл да се справя по друг начин.

— Имам инструкции да изчакам края на вашата среща и после да ви изведа от сградата в патрулните коли — каза сержантът. — Нали така?

— Да. И точно тогава може да се натъкнете на феберейци с други намерения.

— Веднъж ми се случи нещо подобно — осведоми ме ченгето. — Феберейците искаха да приберат един тип по обвинение в притежаване на дрога, а аз имах заповед за ареста на същия тип по същото обвинение.

— Кой го прибра?

— Ние. Обаче после го взеха феберейците. Нали знаете, в края на краищата те постигат своето. Но на самото място ние сме по-силни.

— Така е.

— А после къде?

— Още не съм сигурен. Навсякъде другаде освен в градския арест. Сержантът се засмя.