Полет 800

— Да. Първо изпразних кошчетата за боклук, после пепелниците…

— Бяха ли пушили?

— Не… Едва ли. Обаче обикновено правя така.

— Опитайте се да отделите оная стая във въпросния ден от стотиците други стаи, които сте чистили.

Роксан се засмя.

— Естествено. По-скоро две хиляди през трите лета, които работих там.

— Знам, но за оная стая са ви разпитвали дълго. Затова можете да си спомните какво сте казали на агентите. Нали?

— Всъщност не ме разпитваха толкова дълго. Просто ме попитаха какво съм направила и видяла в стаята и после ми благодариха.

Кимнах. Нито Лайъм Грифит, който сигурно беше от ОСО, нито Тед Наш от ЦРУ бяха знаели как се изцежда свидетел. Те не бяха детективи. За разлика от мен.

— Гостите бяха ли ви оставили бакшиш?

— Не.

— Виждате ли, че си спомняте?

Момичето се усмихна.

— Скъперници.

— Тая вечер черпя аз.

— Чудесно.

— Добре, какво имаше в кошчетата за боклук?

— Наистина не си спомням. Обичайните неща. Кърпички. Такива неща.

— Ами кутия от видеокасета?

— Не… Смятате, че са заснели… хм, как го правят, така ли?

— Не знам. Ами целофан, опаковки от дъвки, етикети с цени, квитанции?

— Не… обаче в пепелника имаше опаковка от лейкопласт. — Роксан сви рамене.

— Следи от кръв?

— Не.

— Добре, разкажете ми как почиствахте стаите. Всички стаи.

— Понякога променях последователността, защото беше досадно, но си имах „задължителна програма“. — Тя ми предаде урок по чистене на стаи, който можеше да ми бъде полезен, ако чистачката ми умреше.

— Наистина ли е имало червило по една от чашите за вино?

— Да. Струва ми се, това първо ме накара да осъзная, че в стаята е имало жена.

— Други следи от жена? Пудра? Грим? Дълги косми?

— Не. Но се виждаше, че е имало двама души. Двете възглавници бяха смачкани. Бяха използвани много хавлиени кърпи. — Тя се усмихна. — Мъжете използват една кърпа, а жените използват всичките и искат още.

— Няма да обръщам внимание на тая сексистка забележка.

Роксан пак се усмихна и лекичко се плесна по устата. Или тя беше много готина, или аз бях останал прекалено дълго в пустинята. После продължи разказа си и паметта й се избистряше с всяка следваща цигара и глътка вино.

— Горе-долу това ли разказахте на агентите от ФБР? — попитах я, когато свърши.

— Разказах им доста по-малко. Защо е толкова важно?

— Няма откъде да знаем, докато не попитаме.

Тя запали нова цигара и ми предложи пакета, но аз отказах.

Разбирах, че времето ми с Роксан изтича, като се имаше предвид, че пътят от апартамента е петнайсетина минути. Ако бях на мястото на гаджето й, щях да го взема даже за десет.

Тя усети, че се готвя да приключа.

— Останете да се запознаете със Сам.

— Защо?

— Той ще ви хареса.

— А аз ще му харесам ли?

— Не. Точно това е целта.

— Не се дръжте гадно.

Роксан се засмя.

— Наистина, не си тръгвайте.

— Ами… имам нужда от чаша кафе преди да потегля обратно за Ню Йорк.

— В Ню Йорк ли живеете?

— Да. В Манхатън.

— Бих искала да живея там, когато завърша.

— Правилен избор. — Махнах на сервитьорката и поръчах кафе.

С Роксан поведохме общ разговор, нещо, което мога да правя, докато мислите ми са някъде другаде. Не бях дошъл чак от Йемен само за да флиртувам с някаква си докторантка. Или пък бях?

34

Гаджето закъсняваше, Роксан се напиваше. Половината ми мозък още се намираше на деветстотин метра височина, докато другата половина беше пропита от ром.

Искаше ми се да си тръгна, но нещо ме задържаше там. Сигурно умората или пък Роксан, а може би инстинктивното усещане, че ако остана достатъчно дълго, задам правилния въпрос или слушам по-внимателно, ще изскочи нещо.

Донесоха ми голяма чаша кафе и след като я изгълтах, си поръчах още една. Побъбрих си с момичето, докато мислех какво може да съм пропуснал.

— Телевизорът беше ли включен, когато влезе в стаята? — попитах. — Понякога хората го оставят, когато искат да изглежда все едно, че са вътре.

Тя смукна от цигарата си.

— Пак ли се върнахме в онази стая?

— Само за мъничко.

— Не, не беше включен. Всъщност аз го включих.

— Защо?

— Ами, не бива да гледаме телевизия, докато работим, но исках да гледам новините за полет осемстотин.

— Няма да те издам. Е, и какво даваха по новините?

— Не си спомням точно. — Тя поклати глава. — Беше ужасно.

— Така е. Навярно ще можеш да ми помогнеш с нещо — продължих аз. — Въпросните гости са се настанили към четири и половина. Нали? Мъжът се е регистрирал сам. После са ги видели в седем, когато камериерката Лусита ги забелязала с одеялото от леглото да отиват към колата си. Явно никой не ги е виждал през тия два и половина часа. Затова се питам какво са правили през това време. Искам да кажа, какво правят там хората привечер?

— Мен ли питате? Не знам. Предполагам, че ходят на пазар, пият по чаша. Разхождат се… Може да са останали в стаята си. Затова никой не ги е видял.

— Да… обаче това е доста време да седиш затворен в хотелска стая в такъв хубав ден.

Роксан ми се усмихна.

— Може да ги е обзело романтично настроение. Нали затова са били там. Правили са секс, подремнали са, гледали са телевизия или са пуснали романтична касета.