Полет 800

— Хм… може би трябва да се преместим на масата. Пазят ни я… Ще вечеряте ли с нас?

— Не, мерси. — Погледнах Роксан. — Можете ли да си спомните на какъв режим беше оставено видеото? Например запис, пренавиване?

— Ами… не. Не се сещам.

— За какво говорите? — попита Сам.

Погледнах го и го попитах:

— Материалният свят съществува ли извън нашия разум?

— Естествено. Хиляди уреди могат да запишат и регистрират материалния свят и го правят по-добре от човешкия разум.

— Като камера.

— Точно така.

Изправих се и се обърнах към Роксан.

— Благодаря за компанията.

Тя стана. Ръкувахме се.

— Благодаря за почерпката, господин професор.

Потупах Сам по гърба.

— Късметлия сте. — Срещнах погледа на Роксан, кимнах към бара и отидох да платя сметката.

Докато плащах, тя се приближи до мен.

— Благодаря за помощта — казах и й подадох визитката си. — Обадете ми се, ако някой друг ви потърси по същия въпрос.

— Непременно. И вие можете да ми се обадите, ако ви потрябва още нещо. Искате ли номера на мобифона ми?

— Да. — Записах го, още веднъж й благодарих и прибавих: — Сам е голям симпатяга.

Излязох от „Алма де Куба“ и тръгнах обратно към колата си на Честнът Стрийт.

Задникът ми натежаваше, обаче мислите ми вече бяха в хотел „Бейвю“.

35

Отправих се към Ню Йорк по магистралата от Ню Джързи, която е адски приятна, ако си затвориш очите и мислиш за някъде другаде.

Бях понастъпил газта, въпреки че няма защо да бързаш особено много да провериш следа отпреди пет години. Бързането беше свързано с хората от Отдела за служебна отговорност във ФБР, които едва ли ме бяха забравили по време на отсъствието ми и несъмнено знаеха точно кога се завръщам от командировка. Ако се питаха къде е Джон Кори тая вечер, на другия ден щеше да им се наложи да ме попитат.

Включих радиото на новини. Като че ли тоя ден не се бе случило нищо особено. Всъщност през цялото лято на терористичния фронт беше царяло затишие.

От друга страна, от Управлението за национална сигурност бяха пратили секретно предупреждение, осведомяващо всички, че радиовръзките между нашите ислямски приятели били особено интензивни през лятото, което не вещаеше нищо хубаво.

Насочих мислите си към по-непосредствени проблеми и по-точно към разговора си с Роксан Скаранджело. Разбирах, че той е можел да тръгне в различни посоки, както се случва с повечето разпити на очевидци — една дума тук, случайна забележка там, верен въпрос, грешен отговор и така нататък.

След двайсет години опит човек развива истинско шесто чувство. Ето защо тая работа със заемната библиотека не се дължеше на чист късмет — Джон Кори беше упорит, интелигентен, възприемчив, хитър, чаровен и мотивиран. Главно мотивиран.

Искам да кажа, не ми плащаха за това и имах нужда от нематериална награда. Общо взето, исках да го навра в гъза на Кьоних, докато стигне до намазаната му с гел коса. И на Лайъм Грифит. И за миг ми се прииска Тед Наш да е жив, за да мога да го навра и в неговия задник.

Часовникът на таблото показваше девет и десет и се зачудих колко ли е часът в Дар ес Салам. Всъщност точно колкото в Йемен, тоест в малките часове на нощта. Представих си как моето ангелче спи в тризвезден хотел с изглед към Индийския океан. Веднъж ми бе пратила следния имейл: „Тук е невероятно красиво, Джон, ще ми се да си при мен“. Като че ли беше моя идея да замина за Йемен.

Всъщност разбирах, че тя ми липсва повече, отколкото си бях мислил. Искрено бях щастлив, че са я пратили на прилично място, а не в Йемен, който, ако още не съм го споменал, смърдеше.

Да, бях преживял моменти, в които ми се бе искало тя да е в Йемен, а аз да съм на Бахамите, обаче тия настроения ме бяха напускали скоро, за да бъдат заменени от нежни мисли за предстоящата ни среща.

Продължих на север по магистралата с около сто и четирийсет километра в час. Бях уморен, обаче внимавах.

Разбирах, че е възможно в хотел „Бейвю“ да ме очаква ситуация, в резултат на която господин Роузънтал да се чеше по главата и да се пита къде са се дянали ония квитанции.

Вече пътувах по Мантокската магистрала на Лонг Айлънд и наближавах Уестхамптън Бийч. Беше дванайсет и половина и от океана и заливите се кълбеше рядка мъгла.

Радиото ми хващаше кънектикътски сигнали и по някаква станция предаваха „Травиата“. Не го разправям наляво и надясно, обаче с Дом Фанели сме водили гаджета на опера, защото той получава безплатни билети. Предполагах, че ще стигна в хотел „Бейвю“ горе-долу по времето, когато запее дебелата дама.

Когато паркирах пред входа на рецепцията, дебелата дама пееше „Parigi, o cara“. Изчаках я да свърши и да падне мъртва, което тя и стори, после угасих мотора и влязох в хотела.

Денят на труда беше минал и в тоя делничен ден във фоайето цареше тишина. Вратите на бара бяха затворени, което ме разочарова.

Беше дежурен моят любимец Питър, затова прескочих формалностите.

— Трябва да говоря с господин Роузънтал.

Той си погледна часовника, както правят хората, за да подчертаят нещо тъпо, свързано с времето.

— Наближава един след полунощ, господине — осведоми ме младежът.