Полет 800

Дълбоко в себе си — но не чак толкова дълбоко — бях знаел, че феберейците не може да са останали два месеца в тоя хотел, без да се сетят за заемната библиотека. Искам да кажа, те не бяха истински детективи, обаче определено не бяха и безмозъчни. По дяволите!

И все пак бях доказал нещо — някой от стая 203 бе взел видеокасета — оттук и липсващата страница. Страхотна дедуктивна логика, водеща до поредното липсващо доказателство. Копелета!

Господин Роузънтал тъкмо се канеше да заключи вратата на архива, когато се сетих за нещо, казано от Роксан, и се заковах на място.

— Не видях индигови копия в кочаните.

— Те се предават на госта, когато върне книгата или видеокасетата.

— Ами ако не ги върне?

— Тогава остават в кочана, докато гостът не замине и не бъде установена липсата. В такъв случай се използват при ежемесечната инвентаризация на липсващото имущество.

— Добре… Значи гостите в стая двеста и три са се настанили на седемнайсети юли и на осемнайсети юли по обяд вие сте установили, че са заминали, без да съобщят. На сутринта на деветнайсети юли са дошли агенти от ФБР и са попитали за липсващо одеяло. По-късно същата сутрин в хотела са се появили още агенти и са разпитвали за гостите от стая двеста и три. Възможно ли е дотогава някой от вашия персонал да е извадил копието от кочана с квитанциите и да е определил касетата като липсваща?

— Библиотекарката изчаква камериерките да върнат липсващата вещ, в противен случай по някое време същия ден или рано на другия ден копието се праща в счетоводството, където включват липсата в сметката на госта или я таксуват на кредитната му карта. Понякога липсващата вещ се получава в хотела по пощата или се появява по-късно, но ако още не е върната или платена, копието отива в данъчните документи в категорията „загуби“.

— И после?

— Както с всички данъчни документи, копията се архивират за седем години.

— Покажете ми.

Господин Роузънтал ме заведе при кантонерка с надпис „Данъчни документи 1996“, извади папка, обозначена като „Библиотечни квитанции — липсващи, изгубени или откраднати“, и ми я подаде.

Разтворих я. Вътре имаше купчина розови индигови копия, стегнати с ластик. Измъкнах ги и запрелиствах двайсетината квитанции за изчезналите книги и видеокасети.

— Да ви помогна ли?… — попита управителят.

— Не. — Те не бяха в строг хронологичен ред, затова ги преглеждах бавно. На всички пишеше „Не е върната“. Към средата на купчината спрях на квитанция с дата 17 юли. Номерът на стаята беше 203. Гостите бяха взели касета — „Един мъж и една жена“.

Подписът бе нечетивен и гостът не беше натискал достатъчно, за да остави ясен отпечатък върху копието.

С друг почерк бяха написани думите „Не е върната“ и името „Рейнолдс“. Според Мари Губитози това беше измислената фамилия, под която се бе регистрирал дон Жуан.

Попитах господин Роузънтал за това.

— Човекът, който е взел касетата, явно не е носел ключ от стаята, затова библиотекарката е проверила в компютъра, видяла е, че името на квитанцията не съответства на госта, регистриран в стая 203, попитала е човека, който е взимал касетата, и той й е дал името на регистрирания гост, съответстващо на името в компютъра.

— Ясно. — Следователно мадамата бе знаела под какво име се е представил дон Жуан. Очевидно го бяха правили и по-рано, което сигурно означаваше, че не е било свалка за една нощ.

Пак се втренчих в подписа, обаче осветлението беше слабо, макар че почеркът ми заприлича на женски.

— Да се качим горе — казах аз.

Излязохме от архива. Господин Роузънтал продължаваше крадешком да хвърля погледи към оставения от мен безпорядък.

Когато се върнахме във фоайето, поставих розовото копие под силната настолна лампа на рецепцията и попитах Питър:

— Имаш ли лупа?

Той извади квадратна лупа и ми я подаде. Отново прочетох бледия подпис. „Джил Уинслоу“. Внимателно го разгледах, като обръщах внимание на всяка буква. „Джил Уинслоу“.

Питър се опитваше да прочете квитанцията, затова я прибрах в джоба си заедно с лупата и дадох знак на господин Роузънтал да отидем в библиотеката.

— Вие сте в хотелиерския бизнес от много години. Смятате ли, че жената от стая двеста и три е написала истинското си име на квитанцията за видеокасетата?

Той се замисли за миг.

— Да, струва ми се.

— Защо смятате така?

— Ами… същото е в бара и ресторанта… казват ви да напишете името и номера на стаята си и вие го правите, защото служителят може да влезе в компютъра още докато сте там — или да ви помоли да покажете ключа си, или даже документ за самоличност. — Управителят прибави: — Освен това е естествен рефлекс да напишете истинското си име.

— Освен ако не пътувате инкогнито. Нали се сещате, когато сте с любовницата си. Мъжът не се е регистрирал под истинското си име.

— Да, обаче това е друго. Кой ти обръща внимание на квитанцията за някаква си книга или видеокасета. Най-добре е да използвате истинското си име и номер на стаята, за да избегнете неловките ситуации.

— Начинът ви на мислене ми харесва, господин Роузънтал.

— Това е много страшно.