Полукрал

Върволица от горди мъже в бойно снаряжение и горди жени с излъскани ключове на шиите, неколцина от които бяха вгорчавали живота на крал Утрик приживе, сега се изредиха пред Ярви и майка му, тикаха насила в ръцете им безвкусни погребални дарове и редяха помпозни речи за великите дела на мъртвия владетел. Жалваха се как Гетланд никога повече няма да има крал като него, после се опомняха, покланяха се, добавяха сконфузено „кралю мой“ и се усмихваха благо, но Ярви знаеше какво си мислеха зад тези усмивки – каква лична полза могат да извлекат от това едноръко нищожество на Черния трон.

През цялото време с майка му не размениха и дума, ако не броеше спорадичното съскане от нейна страна: „Изправи се“, „Ти си крал“, „Не се извинявай“, „Ти си крал“, „Оправи закопчалката на наметалото си“, „Ти си крал“, „Ти си крал“, „Ти си крал“. Все едно се опитваше да убеди себе си, него и целия свят в това, противно на очевидното.

Разбито море не познаваше по-лукав и изкусен търговец от нея, спор нямаше, но Ярви се съмняваше, че дори тя е в състояние да пробута такава калпава стока.

Продължиха да седят, докато огънят не се стопи до тук-там мънички огнени езици и овъгленият кил, завършващ с драконова глава на носа, не се срина сред вихрушка от искри. Първите лъчи на зората докоснаха облаците и медния купол на Залата на боговете и морските птици подеха крясъците си. Тогава майка му плесна с ръце и робите с подрънкващи метални нашийници започнаха да копаят и зариват все още тлеещата клада. Щяха да вдиг­нат висока могила до тези на чичото на Ярви, Удил, погълнат от буря в морето, на дядо му Бревеър и прадядо му Ангулф Копитото. И тя също като останалите обрасли с трева могили по протежението на брега постепенно щеше да се изгуби сред дюните и да потъне в мъглата на забравата на времето, оставайки единствено в големите книги, в които пастори и жени, на които Тя-която-пише бе поверила дара на словото, записваха имената на мъртвите.

Майка Слънце показа ослепителното си лице и запали огньове по водата. Скоро приливът щеше да се оттег­ли, повличайки след себе си многото кораби, изкарани в плитчините. Освен заострен нос те имаха и заострена кърма, което им позволяваше да се плъзгат обратно във водата, така гладко и бързо, както когато нагазваха в прибоя. Съвсем скоро щяха да са готови да отнесат воините на Гетланд до Ванстерланд, където да отмъстят на Гром-гил-Горм.

Чичо Одем изкачи хълма, поставил ръка на дръжката на меча. Лицето му беше смръщено, а обичайната блага усмивка се беше сменила с воинско изражение.

– Време е – каза той.

И Ярви се изправи, мина покрай него, вдигна високо взетия назаем меч, преглътна сълзите и изрева срещу вятъра колкото сила имаше:

– Аз, Ярви, син на Утрик и Лейтлин, крал на Гетланд, полагам клетва! Слънчева и лунна клетва. Давам думата си пред Тя-която-съди, Той-който-помни и Тя-която-стяга-възела. Нека брат ми, баща ми и всичките ми предци, погребани тук, ми станат свидетели. Нека Той-който-гледа и Тя-която-пише ми станат свидетели. Нека всички вие станете свидетели. Нека тази клетва тежи на плещите ми като окови и боде гърба ми като остен. Аз ще отмъстя на убийците на баща ми и брат ми. Кълна се!

Воините заудряха остриетата на бойните секири в шлемовете си, юмруци в ярко боядисаните щитове и ботуши по земята.

– Тежка клетва, кралю мой – свъси вежди чичо Одем.

– Може да съм полумъж – отвърна Ярви, докато се бореше да прибере меча в увитата с агнешка кожа ножница, – но мога да дам цяла клетва. Мъжете явно оценяват това.

– Това са мъже от Гетланд – изръмжа Хюрик. – Те оценяват дела.

– Аз мисля, че това беше добра клетва. – Изриун стоеше наблизо с развяна от вятъра руса коса. – Кралска клетва.

Ярви установи, че се радва да я види тук. Прииска му се да бяха само двамата на хълма, за да може да я целуне отново, този път може би по-добре. Но нямаше какво друго да направи, освен да се усмихне и да вдигне наполовина тази негова полуръка, за да й махне за довиждане.

Когато се върнеше, щеше да има време за целувки.

– Кралю мой. – Очите на майка Гундринг, които иначе, в дим, прах и вятър, винаги успяваха да останат сухи, сега бяха навлажнени. – Нека боговете те дарят с добро време за плаване и успех в битката.

– Не се тревожи, пасторе мой – отвърна той, – винаги има шанс да оцелея.

Рождената му майка не пророни сълзи на раздяла. Както винаги тя просто оправи катарамата на брошката, с която беше закопчано наметалото му, и каза:

– Изправи се като крал, Ярви. Говори като крал. Бий се като крал.

– Аз съм крал – успя да отвърне той въпреки буцата в гърлото си и независимо колко много звучеше това като лъжа в главата му. – Ще те накарам да се гордееш с мен – добави без никаква представа как точно щеше да го постигне.

Сигурната ръка на чичо Одем на рамото му го поведе към корабите и към дългите като лъскави стоманени змии колони от воини, които се качваха в тях. Ярви се обърна през рамо и видя майка му да сграбчва Хюрик за ризницата и въпреки силата му да го придърпва с лекота към себе си.