Полукрал

Когато излезе от редицата и пристъпи в тренировъчния квадрат, Киймдал нямаше вид на човек, за когото е чест. Движеше се с лекота – явно дългата ризница му причиняваше същото неудобство като леката нощница на девойка. Взе щит и дървен меч и го накара да свисти, разсичайки въздуха с няколко страховити замаха. Въпреки че беше само година по-голям, изгледаше пет години по-възрастен от Ярви – половин глава по-висок, значително по-широкоплещест и с набола по масивната челюст рижа брада.

– Готов ли си, кралю мой? – прошепна Одем в ухото на Ярви.

– Повече от очевидно, не – изсъска в отговор Ярви.

Нямаше изход от положението. От краля на Гетланд се очаква да е примерен син на майка Война, без значение колко непригоден е за целта. Трябва да докаже на воините около квадрата, че е нещо повече от едноръко недоразумение. Трябва да намери начин да победи в този двубой. „Винаги има начин“, казваше майка му.

Но при все хубавия си глас и певческите си умения, острия си ум и състраданието си – просто не виждаше такъв.

Днес тренировъчният квадрат беше очертан на плажа – дълги осем крачки страни и по едно копие, побито в пясъка във всеки ъгъл. Всеки ден избираха различно място за него – на скалите, в гората, сред блатата, на някоя от тесните улички на Торлби, дори в реката – защото истинският гетландец трябва да е еднакво подготвен за бой независимо от това къде стои. Или еднакво неподготвен – в случая на Ярви.

Но повечето битки в земите около Разбито море се водеха по нагънатата брегова ивица, ето защо на брега тренираха най-често, в резултат на което на Ярви му беше дош­ло до гуша от това да пълни уста с пясък в опи­тите си да изтегли заедно с останалите кораба на брега. Когато майка Слънце се скриваше зад хълмовете, ветераните се биеха нагазили до колене в прибоя. Но сега беше отлив и брегът представляваше широка гладка ивица от пясък, нашарена от лъскави като огледала локви, и единствената влага беше онази, довята от соления вятър, и тази от потта, бликаща от Ярви, заради непознатата тежест на ризницата.

О, богове, как само мразеше тази ризница. Как мразеше мастър Хъннан, оръжейника, който в продължение на години беше негов пръв мъчител. Как ненавиждаше мечове и щитове, каква омраза питаеше към тренировъчния квадрат и всичките воини, които се чувстваха като у дома си в него. Но от всичко най-много ненавиждаше собственото си жалко подобие на ръка, заради което никога нямаше да бъде един от тях.

– Внимавай с краката, кралю мой – прошепна Одем.

– Краката са най-малкият ми проблем – сопна се Ярви. – От тях поне имам два.

От три години почти не беше хващал меч. Беше прекарвал цялото си време в стаята на майка Гундринг, изучавайки употребата на билки и езиците на хората от всевъзможни далечни земи. Учеше имената на малките богове и наблягаше усърдно върху краснописа. А докато той се беше учил как да лекува рани, тези момчета – тези мъже, осъзна той и в гърлото му се надигна неприятно чувство – бяха влагали всичкото си старание в ученето на това как да ги причиняват.

Одем го плесна окуражително по рамото и Ярви почти падна по очи.

– Дръж щита вдигнат пред себе си. Чакай удобен момент.

Ярви едва не прихна. Ако трябваше да чакат удобен за него момент, щяха да са тук, докато приливът не ги издави. Щитът беше привързан за кльощавата му ръка с отчайващо по размерите си кълбо от ремъци и палецът му и кривото чуканче на показалеца стискаха колкото могат дръжката. Само напрежението от това да не изпусне проклетото нещо караше ръката му да изгаря от болка чак до рамото.

– Кралят отсъства от тренировките в квадрата в пос­ледно време – провикна се мастър Хъннан и завъртя език из устата си, все едно думите горчаха. – Затова днес по-кротко.

– Ще се опитам да не го нараня зле! – провикна се Ярви.

Чу се смях, но на Ярви му се стори, че долови в него известна доза присмех и презрение. В подобни занимания шегите са жалък заместител на големите мускули и здрава лява ръка. Погледна Киймдал в очите и видя увереност. Опита да си внуши, че силни мъже има колкото искаш, мъдрите са малко, но дори в собствената му глава мисълта прозвуча абсурдно.

Мастър Хъннан не се усмихна. Никоя шега не беше достатъчно забавна, никое дете достатъчно очарователно и никоя жена достатъчно красива, че да разчупят тези, сякаш изковани от желязо устни. Той просто го изгледа с онзи вторачен, пълен с мълчаливо презрение поглед, с който, без значение принц или крал, винаги го удостояваше.

– Начало! – кресна той.

Ако бързината беше проява на милост, това се оказа най-милостивият двубой.

Първият удар се стовари върху щита на Ярви, изтръгна дръжката от ръката му, ръбът се вряза в устата му и той залитна заднешком. По чудо успя да избие втория и дървеният меч се отплесна от рамото му и ръката му изтръпна. Третият обаче дори не видя, просто усети остра болка в глезена, когато краката му се отлепиха от земята. Миг по-късно се сгромоляса по гръб и дъхът му изсвистя от гърдите като от скъсан ковашки мех.