Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

От единия ръкав на Сюмаел се спусна безшумно къса брадвичка, чието острие проблесна на светлината на пламъка:

– На мен този ми харесва.

Бившият отговорник за склада на „Южен вятър“ повдигна рамене:

– В такъв случай кой съм аз, че да отпратя изпадналия в нужда. Добре дошли на всички в имението ми!

В това време Сюмаел вече се беше изкатерила по пок­ритите със скреж скали към дървото. Тя отсече с добре премерен замах един от клоните, донесе го до огъня и заби дебелия му край в земята, така че тънките разклонения и вейките се разпростряха над пламъка.

– Сваляй дрехите – щракна с пръсти на Ярви.

– Ах, романтиката, тя не умира! – каза Рълф, извъртя нагоре очи и запърха с мигли.

Сюмаел не му обърна никакво внимание.

– В такава нощ мокрите дрехи ще те убият по-сигурно от всеки враг.

Сега, когато студът разхлаби хватката си, Ярви почувства всички синини по себе си – всички мускули го боляха, главата също, вратът му тръпнеше на местата, където го бяха стискали пръстите на Триг. Но дори и да искаше, нямаше силите да се оплаква от каквото и да било. Свали бавно подгизналите дрехи, краищата на които вече бяха хванали корички лед, и останал само с нашийник и верига на врата, се сви на топка колкото по-близо можа до огъня.

Рълф метна върху треперещите му рамене стар елек от овча кожа:

– Това ти го давам назаем – каза той, – не е подарък.

– Признателен съм ти... въпреки това – изтрака със зъби Ярви и проследи с поглед Сюмаел, която просна дрехите му върху клона и от тях започна да се вдига пара.

– Ами ако някой забележи огъня? – попита Джоуд, напрегнал очи в тъмнината, откъдето бяха дошли.

– Ако предпочиташ да измръзнеш, моля, седи си в тъмното. Тъмнина да искаш наоколо. – Анкран разръчка огъня с тънка пръчка и пламъците се усилиха. – Мен ако питаш, битката на палубата, после пожарът на кораба, а след това потъването му със сигурност са попарили ентусиазма на надзирателите да тръгнат ни търсят.

– Сега може би, но на сутринта. По-добре на зазоряване да сме далеч оттук.

– Далеч оттук, къде? – Сюмаел клекна до Ярви.

Логичният избор беше на изток. На изток, покрай брега, откъдето бяха доплавали с „Южен вятър“. Ярви обаче трябваше да върви на запад. На запад до Ванстерланд. И още пӝ на запад до Гетланд. На запад към Одем и отмъщението и колкото по-скоро – толкова по-добре. Огледа тази разнородна импровизирана задруга, скупчени един до друг над животоспасяващия огън, с огрени от пламъците му странни в тъмнината лица. Как да ги убеди да тръгнат в погрешната посока?

– На изток, естествено – отвърна Рълф. – Преди колко време минахме покрай онова тържище?

Сюмаел запресмята нещо на пръсти:

– Пеша можем да стигнем за три дни.

– Тежък преход ще е. – Рълф почеса наболата си брада. – Много тежък, а и...

– Аз тръгвам на запад – обяви Анкран, стисна зъби и заби поглед в огъня.

Останалите замълчаха и го измериха с поглед.

– На запад докъде? – попита накрая Джоуд.

– Торлби.

Ярви повдигна озадачено вежди при тази така неочаквана помощ и от този още по-малко очакван източник.

Рълф избухна в смях.

– Благодаря, че ме развесели така за последно, преди да умра, господарю Анкран! Чувате ли го нашия бивш отговорник за склада, ще върви пеша до Гетланд.

– До Ванстерланд. Там ще се опитам да се кача на кораб.

– А, ясно, значи ще вървиш пеша само до Вулсгард – изсмя се отново Рълф. – И колко дълга ще е тази разходка според теб, навигаторе наш?

– Пеша, най-малко месец.

Сюмаел дори не се замисли, явно вече го беше сметнала.

– Цял месец в това! – Широката длан на Рълф описа дъга към необятната снежна пустош наоколо и Ярви нямаше как да отрече, че мисълта за подобно начинание не беше от най-оптимистичните. – И с какво екипировка тръгваш?

– Аз имам щит. – Джоуд го свали от гърба си и тупна с юмрук по грубото дърво. Беше най-обикновен широк щит с метална топка в средата. – Смятах да се държа за него, ако паднех във водата.

– А пък на мен един щедър надзирател ми зае лъка си. – Рълф го вдигна до ухото си и прокара пръсти по тетивата като свирач на арфа. – Ала този инструмент без стрели не свири. Някой да носи палатка? Допълнително дрехи? Одеяла? Шейна? – Никой не отговори, само вятърът продължи да вие жално в клоните на дървото. – Е, в такъв случай желая ти всичко най-хубаво, господарю Анкран! Беше удоволствие да греба рамо до рамо с теб, но се боя, че тук пътищата ни се разделят. Ние потегляме на изток.

– Кой глупак те сложи да командваш?

Всички извърнаха като един глави по посока на дрезгавия глас и там, в тъмното, стоеше Нищо. Беше покрит с мръсотия много повече от обичайната чернилка – косата, брадата и дрипите му бяха почернели от сажди. Беше обул ботушите на Триг и носеше жакета му, а на едното му рамо имаше голямо петно засъхнала кръв. Върху другото беше преметнал навито на топ и овъглено по краищата едно от вълнените платна от кораба. Свободната му ръка стискаше като бебе до гърдите му меча, с който Ярви го видя да убива шестима надзиратели.

Седна и кръстоса крака до огъня, бавно и спокойно, сякаш пристигаше на отдавна уговорена среща, въздъх­на доволно и протегна длани към пламъците.