Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Сюмаел спря да провери по инструментите, размърда устни, пресмятайки наум, загледа се в размазаното светло петно, което представляваше в момента майка Слънце на стоманеносивото небе, и продължи, без да отговаря.

Малцина от обитателите на крепостта в Торлби биха оценили влажното вълнено платно, донесено от Нищо като съкровище, но в момента то беше най-ценната им придобивка. По-завистливо от пирати, поделящи плячка, нарязаха половината на ленти, които увиха около себе си под дрехите, намотаха около главите си, натъпкаха в ботушите си. Другата половина Джоуд носеше на рамо, за да я използват като завивка нощем. Не страдаха от заблуди, знаеха, че щеше да ги предпази колкото тъмнината, но бяха благодарни и на толкова малко.

Толкова малко в момента беше разликата между живот и смърт.

Редуваха се да проправят път начело на колоната. Джоуд вървеше и разриваше снега, без да се оплаква. Рълф си изкарваше гнева върху него, все едно беше стар враг. Анкран залиташе, обгърнал с ръце раменете си. Нищо вървеше вдигнал гордо глава, стиснал здраво меча, все едно и той като него беше от стомана и ни студ, ни жега можеха да го уплашат, дори след като въпреки молитвите на Ярви снегът започна да се сипе и трупа по раменете му.

– Просто прекрасно – промърмори Рълф и вдигна очи към небето.

– В наша полза е – каза Анкран. – Затрупва следите ни, ще ни скрие. С малко късмет бившата ни господарка ще реши, че сме замръзнали, и ще се откаже.

– А с още по-малко наистина ще замръзнем – про­мърмори под нос Ярви.

– Така или иначе, никой не го е грижа – каза Рълф. – Никой не е толкова луд, че да тръгне след нас в това време.

– Ха! – викна Нищо. – Шадикшарам е точно толкова луда. – Той преметна през рамо тежката си верига и отмина напред, слагайки край на разговора така безцеремонно и окончателно, както беше сложил край на онези надзиратели, застанали насреща му на палубата на „Южен вятър“.

Ярви извърна поглед през рамо и се загледа във виещите си в далечината следи, които бяха оставили. Зачуди се кога ли щеше да открие останките от кораба си Шадикшарам. После се замисли какво щеше да направи след това. Накрая преглътна тежко и забърза след останалите.

По пладне, когато майка Слънце достигна мижавия си зенит – малко над рамото на Джоуд – и удължи сенките зад мъчително влачещата се колона, спряха за почивка и се скупчиха в плитка падина.

– Храна – каза Сюмаел, давайки глас на мислите на всички.

Никой не побърза с проявите на щедрост. Знаеха, че тук храната е по-ценна от злато. Накрая Анкран изненада всички, като пръв бръкна под кожите, в които се беше увил, и измъкна пакет осолена риба.

– Мразя риба – сви рамене той.

– Онзи, който щеше да ни умори от глад, сега ни храни – каза Рълф. – Кой казва, че няма справедливост на този свят?

Той на свой ред извади няколко сухара, видели далеч по-добри дни. Сюмаел се включи с два корави хляба.

Ярви разпери празни ръце и се усмихна:

– Смирено благодаря за... тази проява на щедрост...?

Анкран разтърка счупения си нос:

– Смиреността ти ме стопля. Ами вие двамата?

Джоуд сви рамене:

– Нямах много време да се подготвя.

– Аз донесох ножа – каза Нищо и вдигна меча.

Шестимата огледаха замислено оскъдното си продоволствие – не стигаше за едно прилично ядене.

– Предполагам, аз ще съм майката – каза Сюмаел.

Докато Ярви я гледа как отрязва шест безмилостно еднакви и ужасяващо тънки филии, разбра как се чувстваха кучетата в тронната зала на баща му, чакайки да им подхвърлят остатъците от масата. Рълф погълна своята на две хапки и се вторачи в Анкран, който, притворил блажено очи, дъвчеше всяка троха по десет пъти, преди да я преглътне.

– Само толкова ли? – попита Рълф.

Сюмаел стисна зъби, уви всичко накуп и без да продума и дума, прибра в пазвата си скъпоценния пакет.

– Триг започва да ми липсва – каза натъжен той.

От Сюмаел би излязъл добър пастор. Беше запазила самообладание и проявила достатъчно разум да вземе две от празните бутилки на Шадикшарам, преди да се измъкне от кораба. Сега ги пълнеха със сняг и се редуваха да ги носят в пазвите си. Ярви бързо научи, че е добра идея да пиеш на малки глътки и не много често. Пикаенето изискваше размотаване на дрехи, което в този студ беше равносилно на героизъм, отбелязван от останалите с одобрително мърморене – искрено при това, защото знаеха, че рано или късно, ще дойде и техният ред да изложат задни части на милостта на пронизващия вятър.

Въпреки че се точеха мъчително като месеци, дните бяха кратки и вечерите идваха бързо. Тъмнината се спускаше и в небесата пламваха огньове от звезди – светещи завъртулки, искрящи снопове, горяха ярки като очите на богове. Сюмаел сочеше едно или друго чудато съзвездие. Знаеше името на всяко – Плешивия тъкач, Криволичещия път, Странник на портата, Ядяча на сънища – и докато ги казваше, се усмихваше и в гласа й имаше нещо, което Ярви не беше чувал преди – щастие. То караше и него да се усмихва.

– А сега колко крачки остават до Ванстерланд? – попита я.

– Достатъчно. – Тя сведе отново поглед към хоризонта и радостта изчезна от лицето й. Забърза отново напред.

Ярви я догони: