Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Нищо беше оставил сълзите да текат на воля по белязаното му лице.

– На мен тя ще ми липсва – каза той и закима бавно към огъня.

– На мен пък никак – изсумтя Рълф.

– Значи си по-голям глупак, отколкото те смятах. Няма по-щедър дар от боговете от добрия враг. Добрият враг е за човека като точиларския камък за острието. – Нищо се загледа в меча си. За разлика от ръцете му, където кръвта чернееше под ноктите, острието беше старателно почистено. Той прокара камъка по него и стоманата изпищя. – Държи сетивата наточени.

– Моите са си добре и така, притъпени – изръмжа Джоуд.

– Подбирай враговете си по-внимателно от приятелите – продължи замислено Нищо, загледан в пламъците. – Ще са до теб по-дълго.

– Не се тревожи. – Рълф го плесна по рамото. – Ако съм научил нещо от този живот, това е, че следващият враг никога не е далеч.

– Винаги можеш да обърнеш приятелите си във врагове – каза Сюмаел и придърпа нагоре яката на палтото на Шадикшарам, което беше облякла. – Да обърнеш враговете в приятели, е по-трудна работа.

Ярви вече знаеше това.

– Мислите ли, че това е, което би искал Анкран? – промърмори той.

– Кое, да е мъртъв ли? – попита Джоуд. – Съмнявам се.

– Да бъде изгорен.

Джоуд хвърли поглед към Нищо и сви рамене:

– Хората, привикнали с насилие, веднъж влезе ли им в главите мисълта, не можеш ги спря. Особено ако миризмата на кръв им е още в носовете.

– А и защо ти е да се мъчиш? – Сюмаел се почеса под мърлявата превръзка, която Ярви беше направил на ръката й. – Това са трупове. Техните възражения най-лесно се пренебрегват.

– Добре се би днес, Ярви – провикна се Нищо. – Като истински крал.

– Истинският крал оставя ли приятелите си да умират вместо него? – Ярви погледна виновно към меча на Шадикшарам и спомените нахлуха в главата му – млати, млати с юмрук, червено острие в почервенялата му ръка – и го накараха да потрепери под взетото от един от мъртвите наметало. – Истинският крал наръгва ли в гръб жени?

Сълзите продължаваха да текат по съсипаното лице на Нищо.

– Добрият крал жертва всичко в името на победата – отвърна той. – Наръгва когото и както може. Велик е онзи воин, който още диша, когато започне гарвановият пир. Велик е онзи крал, който гледа труповете на враговете си да горят. Нека баща Мир рони сълзи за начините. Майка Война се усмихва на резултатите.

– Това би казал чичо ми.

– Мъдър човек, значи, достоен враг. Може пък него също да наръгаш в гръб, а после двамата с теб ще гледаме трупа му да гори.

Ярви докосна внимателно подутия си нос. Мисълта за повече горящи трупове, без значение чии, не го радваше. За пореден път преживя отново момента – погледът му се мести към Анкран, издава присъствието му, Шадикшарам се извръща, острието на меча й се стрелва. За пореден път прехвърли наум всичко, което можеше да направи иначе, така че приятелят му все още да е жив, но знаеше, че е просто загуба на време.

Няма връщане назад.

Сюмаел се извърна и се вторачи в тъмното.

– Някой чу ли...

– Стой! – гласът прокънтя в тъмнината внезапно, остро като плющенето на камшик.

Ярви се извърна и сърцето му подскочи, когато видя високият воин да влиза през арката на входа. Стори му се огромен, когато светлината на огъня го освети. Шлемът му, ризницата, масивният меч и щит блеснаха ярко.

– Предайте оръжията си! – разнесе се друг глас и от тъмнината изплува втори воин.

Лъкът му беше опънат и насочен напред. Косата му беше сплетена на две дълги плитки покрай лицето му. Ванстерландец. Зад него излезе втори, след него трети и в следващия момент в полукръг срещу огъня стояха две дузини воини.

Само допреди миг Ярви не смяташе, че е възможно духът му да падне по-ниско. Сега осъзна колко много бе сбъркал.

Погледът на Рълф се премести бавно към лъка му. Оказа се достатъчно далеч от него, той се отпусна бавно назад и се облегна на лакът.

– Къде стоят ванстерландци в списъка ти с достойни воини? – попита той.

Нищо ги огледа един по един и кимна:

– В такава численост доста високо.

Колкото сили бяха дали боговете на Ярви, беше ги изразходвал напълно през деня. Той побутна с върха на ботуша си меча на Шадикшарам настрана. Джоуд вдигна празни ръце. Сюмаел извади с два пръста късата брадвичка и я подхвърли настрани в сянката.

– Ами ти, старче? – попита един от ванстерландците.

– Обмислям положението.

Нищо изстърга още веднъж с камъка по острието на меча и писъкът на стоманата опъна до скъсване нервите на Ярви.

– Ако стоманата е отговорът, те имат прекалено много от нея – промърмори под носа си.

– Пусни го. – Друг ванстерландец опъна лъка си и го насочи към Нищо. – Или ще хвърлим и твоя труп на камарата.

Нищо заби меча в земята до себе си и въздъхна дълбоко:

– Този звучи убедително.

Трима от ванстерландците пристъпиха напред и под зоркия поглед на предводителя си прибраха хвърлените оръжия и претърсиха групата за скрити.

– Какво ви води насам? – попита водачът на ванстерландците.

– Пътници сме... – отвърна Ярви, загледан в един от воините, който изтърсваше оскъдната му собственост от една от торбите. – На път за Вулсгард.

Онзи с лъка повдигна учудено вежди към горящата купчина тела: