Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Пътници, които горят трупове?

– Къде отива този свят, ако един честен човек не може да запали няколко трупа, без това да предизвика подозрения? – отвърна Нищо.

– Разбойници са, бяхме нападнати от засада – каза Ярви.

Мислите му препускаха.

– Хубаво е да пазите пътищата си чисти и безопасни за пътниците – добави Рълф.

– О, благодарим ви, че ги разчистихте вместо нас. – Предводителят се вгледа в шията на Ярви, после посегна и дръпна яката на Джоуд, под която се показаха белезите от нашийника. – Роби.

– Свободни мъже – поправи го Сюмаел. – Аз съм бившата им господарка. Търговец съм. – Тя бръкна под палтото си и бавно извади смачкано парче пергамент. – Казвам се Ебдел Арик Шадикшарам.

Мъжът се вторачи, свъсил вежди, в съвсем наскоро измъкнатия от трупа на законния му собственик кралски лиценз:

– Опърпана си за търговец.

– Не казах, че съм добър търговец.

– И прекалено млада за капитан.

– Не съм казвала, че съм стара.

– Къде е корабът ти.

– В морето.

– А ти защо не си на борда?

– Счетох за разумно да сляза, преди да е ударил дъното.

– Жалък търговец, спор няма – промърмори един от воините.

– С товар от лъжи – добави друг.

Предводителят им обаче просто сви рамене:

– Нека кралят решава дали да им вярва. Вържете ги.

– Кралят? – попита Ярви, докато подаваше напред ръце.

Мъжът се усмихна лукаво:

– Гром-гил-Горм дойде на север да ловува.

Оказа се, че Рълф е прав. Следващият враг се оказа по-близо, отколкото си мислеха.

Сламки по водата

Ярви не беше чужд на гледката на корави мъже. Баща му беше такъв. Брат му също. И още дузини от тях се изреждаха през тренировъчния квадрат всеки ден в Торлби. Стотици се бяха събрали на пясъка, за да изпратят крал Утрик към погребалната му могила. После да отплават с младия крал Ярви на злощастното му нападение над Амвенд. Мъже, чиито лица грееха от щастие единствено в битка, върху чиито длани се бяха отпечатали формите на дръжки на оръжия.

Но такава гледка, каквато представляваше ловната свита на Гром-гил-Горм, не беше виждал.

– Никога не съм виждал толкова ванстерландски воини накуп – промърмори Рълф. – А прекарах цяла година във Вулсгард.

– Цяла армия – изръмжа Нищо.

– Страховита при това – добави Джоуд.

Бяха накичени от глава до пети с оръжия, пъчеха заплашително гърди, очите им святкаха като кинжали, думите им сечаха като мечове. Носеха белезите си с гордостта, с която принцеса би носила скъпоценни камъни. За музика им служеше пронизителното като писъка на точиларско колело пеене на жена – протяжна любовна песен във възхвала на майка Война, песен за пролята кръв, нащърбена стомана и преждевременно отнет живот.

И насред тази меча бърлога с вързани китки и спънати глезени, покрай огньовете, над които от прясно одрани животни капеше и цвърчеше червен сос, с върховете на насочени към гърбовете си копия Ярви и приятелите му вървяха напред.

– Ако имаш план – просъска през стиснати уста Сюмаел, – сега е моментът.

– Аз имам план – каза Нищо.

– Включва ли меч? – попита Джоуд.

Нищо се замисли, преди да отговори:

– Всичките ми планове включват меч.

– Имаш ли меч?

Пак се замисли.

– Не.

– И как ще стане тогава, като нямаш? – попита Сюмаел.

– Смъртта чака всички ни – последва отговорът след поредна доза мълчание.

В най-гъстата част от тълпата главорези Ярви съзря огромен трон, на който седеше огромен мъж, с огромен бокал в масивен юмрук, но вместо ужаса, който би го сковал някога, сега той почувства приятното гъделичкане на надеждата. Не точно план, дори не идея, но както казваше майка Гундринг: „Удавникът се хваща и за сламка по водата“.

– Има по-добри неща, които човек да направи с враговете си, отколкото да ги убие – прошепна той.

– И какви ли са те? – изсумтя Нищо.

– Да ги превърне в съюзници. – Ярви пое дълбоко дъх и изрева колкото му глас държеше: – Гром-гил-Горм! – Пронизителният му крясък прокънтя наоколо, писклив и далеч не така кралски, както се бе надявал, но поне достатъчно силен, че да бъде чут в целия лагер, което всъщност целеше. Стотиците огрени от пламъците лица се извърнаха като едно. – Крал на Ванстерланд! Най-кървавият син на майка Война! Трошач на мечове и правяч на сираци, ето че се срещаме отново! Аз...

Добре премереният удар в корема изкара дъха на Ярви в протяжен жалостив стон.

– Спри си езика, преди да съм го изтръгнал от устата ти, момче! – кресна предводителят на ванстерландския отряд и свали задавения Ярви на колене.

Твърде късно, думите му бяха постигнали ефект.

Наоколо се възцари пълна тишина. Ярви чу нечии тежки стъпки, последвани от звънливия глас на Гром-гил-Гром.

– Водиш гости!

– Които приличат повече на просяци.

Въпреки че от деня, в който получи нашийника си Ярви не беше чувал този глас, той го позна. Помнеше ледения тон от сънищата си. Майка Скаер.

– Заварихме ги в елфическите руини над реката, кралю мой – каза предводителят на отряда.

– Не приличат на елфи.

– Горяха трупове.

– Доблестно начинание, стига да са правилните – каза Горм. – Говориш така, сякаш те познавам, момче. Ще ме накараш да гадая ли?