Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

– Майка ти беше права. – Очите на Нищо проблеснаха в тъмния процеп на шлема му. – Станал си много хитър и прозорлив.

Младите воини бяха най-отпред – неколцина по-млади и от Ярви, – възрастните и калени в битките вървяха след тях. Навлязоха в тунела под Пищящата порта и тропотът на ботушите и подрънкването на оръжията и снаряжението им огласиха стаята с механизма над главите им. Сенките им заиграха по изпитите лица на главорезите на Ярви, надзъртащи през процепа в пода към преминаващите под тях по-доблестни мъже. С всеки минал през портата радостта му растеше, защото знаеше, че така растяха и шансовете им за успех. С всеки минал през портата растеше и страхът му, защото знаеше, че времето наближава.

Времето за отмъщението му. Моментът на смъртта му.

– Кралят тръгва – каза от сянката до един от прозорците Сюмаел.

Одем вървеше между ветераните, останали последни в двора. Оръженосецът, щитоносецът и знаменосецът му го следваха по петите, докато тупаше окуражително гърбовете на хората си, крачейки към портата.

– Рано е – промърмори Нищо.

– Виждам това! – изсъска Ярви.

С тропот на крака, мъжете се точеха през портата, но прекалено много от тях все още бяха в двора.

Беше ли устоял на всичко това, изстрадал и пожертвал толкова много, за да се измъкне Одем така лесно от капана му? Зачопли нервно недораслия показалец на сакатата си ръка, плувна в пот от глава до пети.

– Да издърпам ли щифта? – викна Джоуд.

– Не! – изписка Ярви и на мига съжали, когато се притесни, че ще го чуят отдолу. – Не още!

Одем продължаваше да крачи през двора и всеки момент щеше да се скрие от погледите им и да влезе в тунела под портата. Ярви вдигна ръка към Джоуд, готов да я стовари рязко надолу, а с нея – цялата ужасяваща тежест на Пищящата порта.

Дори ако това щеше да означава гибелта на всички им.

– Кралю мой! – Майката на Ярви стоеше на стъпалата на Залата на боговете с Хюрик от едната си страна и прегърбената, подпряна на жезъла си майка Гундринг – от другата. – Братко мой!

Чичо Одем спря, смръщи чело и се обърна през рамо.

– Одем, да поговорим, моля!

Ярви не смееше да си поеме дъх от страх, че така може да развали всичко. Времето сякаш спря. Одем погледна към портата, после към майката на Ярви, изруга под нос и тръгна обратно, следван по петите от най-приб­лижените си.

– Чакай! – изсъска Ярви и облещилият очи Джоуд отдръпна бавно пръсти от сребърния щифт.

Ярви доближи колкото можа глава до тесния прозорец, хладният ветрец погали плувналото му в пот лице, но колкото и да напрягаше слух, не можа да чуе какво ставаше на стъпалата на Залата на боговете. Майка му коленичи пред Одем, притисна длани към гърдите си и смирено склони глава. Вероятно се разкайваше горчиво за твърдоглавието и неблагодарността си към Одем и върховния крал. Или пък се кълнеше в покорство и молеше за прошка. Тя взе ръката на Одем в шепите си, целуна я и Ярви усети как целият настръхва.

Чичо му погледна към майка Гундринг и кимна едва. Пасторът отвърна на погледа му и повдигна рамене. Тогава Одем докосна леко с пръст бузата на Лейтлин и се отправи отново към портата, а хората от свитата му хук­наха да го догонят.

Последните воини бързаха след другарите си през тунела и в двора бяха останали не повече от три дузини накуп. Майката на Ярви сплете пръсти на гърдите си и вдигна очи към прозорчетата на стаята над портата, а на Ярви му се стори, че гледаше право в него.

– Благодаря ти, майко – прошепна той.

Вдигна отново кривата си лява ръка. Зачака Одем да доближи портата. Но този път, вместо да разбиват плановете му на пух и прах, видя боговете да му изпращат златна възможност.

– Чакай – прошепна той и усети горещия си дъх да гъделичка устните му.

– Чакай. – Денят дойде. Часът настъпи.

– Чакай. – Време е.

– Сега.

Той замахна със сакатата си ръка и колкото и немощна да бе тя, благодарение на изобретателността на шестимата пастори от древността се стовари тежка като планина. Джоуд издърпа рязко сребърния щифт, зъбните колела забръмчаха, една от веригите се изопна и изведнъж причината за името на портата стана ясна на всички. С писък, сякаш излязъл от гърлата на всички мъртви в ада, и порив на вятър, толкова силен, че отвя шлема от главата на Ярви и го залепи с гръб към стената, Пищящата порта полетя надолу.

Долният й ръб се стовари в тунела с оглушителен трясък и със сила, която разтърси цялата крепост, чак до древните елфически проходи в дълбините на хълма. Тя запечати тунела към крепостта с такава тежест, която самият баща Земя би отместил с мъка.

Подът на стаята се разтресе и разлюля и за момент Ярви си помисли, че цялата стена над тунела се срутваше от страховития удар на портата.