Полунощ

Елена се втренчи в широкия ствол на дървото. Колкото и да бе голям, не беше толкова огромен, колкото очакваше. Наистина протегнатите ръце на четиримата нямаше да могат да го обхванат. Ала в едно отдалечено кътче на съзнанието й се спотайваха образи на луни, дървета и стволове, които бяха високи като небостъргачи, в които звездната сфера можеше да бъде скрита на всеки „етаж“ или във всяка „стая“.

Това беше просто ствол на величествен дъб, разположен в нещо като вълшебен кръг — може би около шест метра в диаметър, където нямаше дори едно изсъхнало листо. Земята беше по-светла от глинестата почва, по която бяха тичали, и дори тук–там проблясваше. Като цяло Елена изпита облекчение.

Нещо повече, дори виждаше звездната сфера. Тя се боеше — заедно с другите неща, — че сферата може да е твърде нависоко, за да се изкатерят дотам, че може да е увита в толкова гъсто преплетени корени и клони, че днес, след стотици или хиляди години, да е невъзможно да се отдели от тях. Но ето че тя беше пред очите й, най-голямата звездна сфера, съществувала някога, с големината на плажна топка, и сгушила се върху първото разклонение на дървото.

Мислите й запрепускаха напред. Бяха успели! Бяха намерили звездната сфера! Но с колко време разполагаха, за да се върнат при Сейдж? Елена погледна машинално към компаса си и за своя изненада видя, че стрелката сега сочеше на югозапад — с други думи, обратно към Входа на крепостта. Много съобразително от страна на Сейдж. И може би по обратния път нямаше нужда да преминават през изпитания; можеха просто да използват специалния ключ, за да се върнат във Фелс Чърч и тогава… ами, госпожа Флауърс щеше да знае какво да прави.

Сега, като се замисли, навярно биха могли просто да я изнудят, която и да беше тази загадъчна Тя, да си замине в замяна на звездната сфера. Макар че — дали биха могли да живеят с мисълта, че тя може да причини същото отново — и отново — и отново на други градове?

Докато обмисляше следващите им ходове, Елена наблюдаваше израженията на спътниците си: детинското учудване, изписано върху сърцевидното лице на Бони; напрегнатата преценка на ситуацията в очите на Стефан; опасната усмивка на Деймън.

Всички те най-после се намираха пред толкова трудно постигнатата награда.

Но Елена не можеше да гледа твърде дълго. Трябваше да се свършат още неща. Докато я гледаха, звездната сфера заискри в толкова блестящи, ярки цветове, че Елена бе почти заслепена. Засенчи очите си с длан точно в мига, в който Бони си пое рязко дъх.

— Какво? — попита Стефан, също с ръка пред очите, които, разбира се, бяха много по-чувствителни от човешките.

— Някой я използва точно в този момент! — отвърна Бони. — Когато засвети толкова силно, тя изпраща Сила! Много, много далеч оттук!

— Нещата в това, което е останало от бедния стар Фелс Чърч, изглежда, яко се напичат — подхвърли Деймън, който напрегнато се взираше нагоре към клоните над него.

— Не говори по този начин! — възкликна Бони възмутено. — Това е нашият дом. И сега най-после можем да го защитим! — Елена направо виждаше картините в главата на приятелката си: семейства се прегръщат; съседи се усмихват отново на съседите си; целият град работи сплотено, за да възстанови града си от разрушенията.

Така понякога се случваха големите трагедии. Хора с една обща цел, ала не действат единно. Предположения. Самонадеяност. И може би най-важното от всичко — неспособността да седнат и да поговорят.

Стефан се опита, въпреки че Елена видя, че все още е заслепен от блясъка на звездната сфера.

— Нека обсъдим и обмислим начините, по които да я вземем… — поде той тихо.

Ала Бони му се изсмя, макар и без лошо чувство.

— Мога да стигна дотам също толкова бързо, колкото и една катерица. Нужен ми е само някой със здрави ръце, който да я улови, когато я бутна долу. Зная, че не мога да сляза обратно с нея; не съм толкова глупава. Хайде, момчета, да го направим!

Ето как се случваше. Различни индивидуалности, различни начини на мислене. И едно смеещо се, лекомислено момиче, което нямаше предчувствие точно когато се нуждаеше от него.

Елена, която завиждаше на Мередит за бойното копие, дори не предусети началото. Гледаше Стефан, който премигваше бързо, за да фокусира погледа си.

И Бони, която се изкатери толкова леко, сякаш бе изстреляна върху изсъхналия клон на дървото, който ги заслоняваше. Дори им отдаде чест на майтап, малко преди да скочи в оголения, искрящ кръг около дървото.

После секундите все едно се проточиха цяла вечност. Елена усети как очите й бавно се разширяват, макар да знаеше, че вече са широко отворени. Видя Стефан да се протяга спокойно през нея, за да се опита да обвие пръсти около крака на Бони, макар да знаеше, че всъщност вижда как ръката му се стрелва с мълниеносна бързина към глезена на дребничкото момиче. Дори мигновеното телепатично предупреждение на Деймън: Не, малко глупаче!, й се счу, сякаш изречено с привичните му лениви нотки на превъзходство.

Тогава, все още като на забавен кадър, коленете на Бони се прегънаха и тя подскочи високо във въздуха над кръга.