Полунощ

Ала така и не докосна земята. Неясно как, една черна мълния, смайващо бърза дори в забавения филм на ужасите, който Елена гледаше, падна там, където Бони би се приземила. И тогава Бони беше изхвърлена, запратена твърде бързо, за да успеят да я проследят очите на Елена, извън голия кръг, последва глухо тупване — твърде бързо за съзнанието на Елена, за да го регистрира като приземяването на Бони.

Съвсем ясно чу как Стефан ужасено изкрещя: „Деймън!“. И тогава Елена съзря тънки тъмни предмети — като извити копия — вече изстреляни надолу. Още едно нещо, което очите й не можаха да проследят. Когато погледът й се фокусира, тя видя, че са дълги, извити черни клони, забити на равни разстояния около дървото като трийсет крака на паяк, трийсет дълги копия, предназначени или да уловят някой като решетки на килия, или да го забодат към странния пясък под краката й.

„Забодат“ беше подходяща дума. Хареса й как звучи. Дори докато се взираше в острите, извити назад израстъци върху клоните, предназначени да задържат всичко, което уловят, тя си помисли за раздразнението на Деймън, ако някой клон пробие коженото му яке. Ще ги засипе с проклятия, а Бони ще се преструва, че не го е сторил…

Сега вече бе достатъчно близо, за да види, че нещата не бяха толкова прости. Клонът, който беше с размерите на истинско копие, беше преминал през рамото на Деймън, причинявайки му непоносима болка и пръскайки капки кръв върху ъгълчето на устата му. Ала още по-вбесяващ бе фактът, че той бе затворил очите си пред нея. Поне това си помисли Елена. Той нарочно не ги допускаше до себе си — може би, защото беше ядосан; може би заради болката в рамото. Но това й напомни на стоманената стена, пред която се бе озовала последния път, когато се бе опитала да докосне съзнанието му — и по дяволите, не разбираше ли той, че ги плашеше?

— Отвори си очите, Деймън — подкани го Елена и се изчерви, защото това бе, което той искаше тя да каже. Деймън наистина беше най-големият манипулатор, когото познаваше. — Казах, отвори си очите! — Сега вече бе искрено ядосана. — Не се прави на умрял, защото не можеш да заблудиш никого и вече наистина ни писна! — Канеше се да го разтърси, когато нещо я вдигна във въздуха и се озова срещу Стефан.

Стефан също страдаше, но явно болките му не бяха толкова силни като тези на Деймън, затова тя се извърна, готова да се нахвърли върху Деймън, когато Стефан изрече дрезгаво:

— Елена, той не може!

Само за един миг думите му й се сториха пълна глупост. Не само тъпи, но и безсмислени, все едно да кажеш, че някой не може да попречи на някой орган да си върши работата — каквато и да е тя. Това бе мимолетна отсрочка, след което трябваше да се справи с това, което виждаха очите й.

Деймън не беше забоден за рамото. Той бе прободен, вляво, малко над средата на гърдите.

Точно там, където беше сърцето му.

Думите изникнаха в съзнанието й. Думи, които някой бе казал веднъж: Не можеш толкова лесно да убиеш вампир. Ние умираме само ако ни прободат с кол в сърцето…

Да умре? Деймън да умре? Това беше някаква грешка…

Отвори очите си! „Елена, той не може!“

Ала тя знаеше, неизвестно как, че Деймън не е мъртъв. Не беше изненадана, че Стефан не го знае; долови жужене на личната честота за обмяна на мисли между нея и Деймън.

— Ела, побързай, дай ми брадвата си — заповяда тя с такова отчаяние и увереност, че знае какво прави, че Стефан й я подаде безмълвно. Подчини се, когато тя му нареди да хване клона, извит като крак на паяк, отгоре и отдолу, за да не мърда. Сетне с няколко бързи удара на брадвата насече черния клон, който беше толкова дебел в диаметър, че не можеше да го обхване с пръсти. Всичко бе сторено в изблик на чист адреналин, ала тя знаеше, че Стефан е толкова изумен и изпълнен със страхопочитание от действията й, че я остави да сече с брадвата.

Когато свърши, свободният извит клон бе клюмнал отново към дървото, непридържан отникъде… а нещо, което приличаше на истински дървен кол, бе забито в Деймън.

Чак когато започна да дърпа кола нагоре, ужасеният Стефан я спря.

— Елена! Елена, не бих те излъгал! Точно за това са предназначени тези клони. За вампири натрапници. Виж, любима… погледни. — Показа й друг паякоподобен крак, забит в пясъка, и израстъците по него. Приличаше на назъбения връх на примитивна каменна стрела.

— Тези клони са създадени така — продължи Стефан. — Ако ги дърпаш нагоре достатъчно силно, само ще… само ще откъснеш парчета от… сърцето му.

Елена застина. Не беше сигурна дали наистина разбира думите — не би могла да си го позволи, защото щеше да си представи картината. Но това нямаше значение.