Полунощ

Това бяха по-обикновени звездни сфери, без Сила в тях, но пълни със спомени, истории или уроци. Щом притиснеш някоя към слепоочието си, се пренасяш в света, затворен в сферата.

— По-хубаво е от телевизия — увери я Деймън. — Много по-интересно.

Бони кимна леко. Все още се чувстваше съсипана, а и беше толкова дребна, толкова крехка и слаба, с бледа и деликатна кожа, с коса като лумнал пламък в сумрака на пурпурната светлина, процеждаща се през щорите, че — както винаги — Деймън усети, че се изпълва с жал и нежност към девойката.

— Имаш ли някакви въпроси? — попита я накрая.

— И… ти ще бъдеш…? — промълви тя едва чуто.

— Навън, на лов за вампирските версии на „Кой кой е“ и „Книгата на благородниците“ — отвърна Деймън. — Търся си дама с потекло.

След като Деймън си тръгна, Бони огледа стаята. Беше ужасна. Тъмнокафява и направо ужасна! Тя се бе опитала да попречи на Деймън да се върне в Тъмното измерение, защото не можеше да забрави отвратителния начин, по който се отнасяха към робите — и въобще към повечето човешки същества.

Но оцени ли го той? Направи ли го? Ни най-малко! А след това, докато пропадаше през светлината заедно с него, бе помислила, че поне ще отидат при лейди Улма — жената, чиято история приличаше на тази на Пепеляшка. Робинята, която Елена бе спасила. Накрая лейди Улма си бе върнала богатството и положението и бе сътворила красиви рокли, с които момичетата да ходят по бляскави партита. В дома на лейди Улма щеше да има големи легла със сатенени чаршафи и прислужници, които ще носят за закуска пълни купи с ягоди със сметана. Там щеше да е и сладката Лакшми, с която да си бъбри, както и грубоватият на вид, но добър доктор Мегар, и…

Бони огледа отново кафявата стая и голия сламеник с едно одеяло. Взе разсеяно една звездна сфера, сетне я остави да се търкулне между пръстите й.

Изведнъж й се приспа страшно, а главата й се замая. Все едно се изпълни с мъгла. Не можеше да става и дума да се пребори с връхлитащия я сън. Запрепъва се към леглото, падна върху него и заспа, преди да успее да се пъхне под одеялото.

— Вината е повече моя, отколкото твоя — казваше Стефан на Мередит. — Двамата с Елена бяхме дълбоко заспали, иначе той никога нямаше да успее. Щях да забележа, че говори с Бони. Щях да разбера, че те е взел за заложничка. Моля те, Мередит, не се обвинявай.

— Трябваше да се опитам да те предупредя. Просто никога не съм очаквала Бони да притича и да се вкопчи в него — отвърна Мередит. Напиращите сълзи блестяха в тъмните й очи. Елена стисна ръката й, но стомахът й се бе свил на топка.

— Със сигурност никой не би очаквал от теб да се справиш с Деймън — заяви Стефан категорично. — Човек или вампир — той е трениран; владее такива хватки и техники, че никога не би могла да му бъдеш достоен съперник. Не бива да се обвиняваш.

Елена мислеше същото. Тревожеше се за изчезването на Деймън — и бе ужасена за Бони. При все това една част от нея се питаше откъде са разкъсванията по дланта на Мередит, която се опитваше да стопли. Най-странното беше, че изглежда, раните са били почистени и намазани с мехлем. Но точно в този момент нямаше да притеснява приятелката си с въпроси. Особено когато всъщност именно Елена бе виновна за случилото се. Тя бе омаяла Стефан предишната нощ. О, двамата наистина бяха… дълбоко потънали в преплетените си съзнания.

— Както и да е, ако някой има вина, то това е Бони — рече Стефан със съжаление. — Но сега съм разтревожен за нея. Деймън няма да се грижи за нея, ако не е искал тя да отива с него.

Мередит сведе глава.

— Вината ще е моя, ако тя пострада.

Елена задъвка долната си устна. Нещо не беше наред. Нещо у Мередит, нещо, което приятелката й не й казваше. Ръцете й бяха сериозно пострадали, но Елена не можеше да разбере причината.

Сякаш отгатнала мислите на Елена, Мередит измъкна ръката си от нейната и я погледна. Огледа дланите си. И двете бяха еднакво одраскани и наранени.

Мередит сведе тъмнокосата си глава още по-ниско, почти се приведе на две. Сетне се изправи и отметна глава назад като човек, взел важно решение.

— Има нещо, което трябва да ви кажа… — поде.

— Почакай — прошепна Стефан и отпусна ръка на рамото й. — Чуйте. Приближава кола.

Елена се заслуша. След миг и тя чу шума от мотора.

— Идват към пансиона — рече тя озадачено.

— Още е много рано — обади се Мередит. — Което означава, че…

— Сигурно е полицията, която търси Мат — довърши Стефан. — По-добре да отида и да го събудя. Ще го заведа в зимника.

Елена припряно запуши почти празната звездна сфера.

— Нека вземе и това със себе си — заговори тя, когато Мередит внезапно изтича към противоположната страна на Портата. Вдигна от земята дълъг, тънък предмет, който Елена не можа да разпознае дори след като насочи Силата към очите си. Видя как Стефан примигна и се втренчи в него.

— Това също трябва да бъде отнесено в зимника — заяви Мередит. — Навярно има кални следи, излизащи от зимника, както и кръв в кухнята. На двете места.