Полунощ

Отначало тя само изсъска и вдигна камите в ръцете си, чиито пръсти бяха лакирани в алено. Деймън започна да се отегчава от нея. Скоро щеше да научи, че всичко това не е необходимо; че всъщност в действителния свят е излязло от мода още преди десетилетия и все още беше живо единствено благодарение на долнопробни романи и стари филми.

— Тук, в краката ви, ще се пронижа — рече той отново, за да е сигурен, че не е пропуснала нито сричка или смисъла на цялата постановка.

— Ти… себе си? — Погледна го подозрително. — Кой си ти? Как влезе тук? Защо ще правиш подобно нещо?

— Дойдох тук, воден от лудостта си. Направих го от лудост, с която повече не мога да живея.

— Каква лудост? И сега ли ще го направиш? — попита принцесата с интерес. — Защото, ако не го направиш, ще трябва да повикам стражата и… чакай малко — спря се тя.

Грабна ножа му, преди той да успее да й попречи, и прокара език по него.

— Това е метално острие — заключи и му го подхвърли обратно.

— Зная. — Деймън сведе глава, така че косата да скрива очите му, и промълви измъчено: — Аз съм… човек, Ваше Височество.

Наблюдаваше я скришом през миглите си и видя как лицето на Жезалин се оживи.

— Помислих си, че си само някой слаб, безполезен вампир — продума някак разсеяно. — Но сега, като те гледам по-внимателно… — Върхът на розовия й език, нежен като листо на роза, се стрелна навън и облиза устните й. — Няма смисъл да се погубва хубавото, нали?

Тя наистина приличаше на Бони. Казваше точно това, което мислеше в мига, в който й хрумнеше. В гърдите му се надигна смях.

Изправи се отново, погледна момичето върху леглото с целия плам и страст, на които бе способен и… усети, че не е достатъчно. Мисълта за истинската Бони, сама и нещастна… ами, охлади яко страстта му. Но какво друго можеше да направи?

Изведнъж го осени какво да стори. Преди малко, когато се бе възпрял да мисли за Елена, бе потушил всякаква искрена страст или желание. Ала той правеше всичко това не само заради себе си, но и заради Елена. Елена не би могла да бъде неговата принцеса на мрака, ако той не може да е нейният принц.

Този път, когато сведе поглед към принцесата, беше различно. Усети как атмосферата се промени.

— Ваше Височество, нямам право дори да говоря с вас — рече той, като нарочно сложи обутия си в ботуш крак върху извитата метална рамка на леглото. — Вие не по-зле от мен знаете, че можете да ме убиете само с един удар… да кажем, ето тук — посочи едно място под челюстта, — но вие вече сте ме убили…

Жезалин изглеждаше смутена, но го слушаше.

— … с любов. Влюбих се във вас в мига, в който ви съзрях. Бихте могли да прекършите врата ми или — както бих казал, ако ми позволите да докосна уханната ви бяла ръка — бихте могли да увиете тези пръсти около шията ми и да ме удушите. Умолявам ви да го сторите.

Жезалин изглеждаше все по-озадачена, но и развълнувана. С пламнало лице протегна малката си ръка към Деймън, но очевидно без никакво намерение да го души.

— Моля ви, направете го — подкани я с жар Деймън, без да откъсва очи от нейните. — Това е единственото, за което ви моля: да ме убиете сама, вместо да викате стражата. Нека прекрасното ви лице да е последното, което ще видя, преди да издъхна.

— Ти си болен — реши Жезалин, все още объркана. — Имаше и други с помрачени умове, които успяха да преминат през първата стена на замъка ми… макар че никога не стигнаха до покоите ми. Ще те оставя на грижите на лекарите, за да те излекуват.

— Моля ви — продължи Деймън, който си бе проправил път през последните полупрозрачни черни завеси и сега се надвеси над седналата принцеса. — Дарете ме с мигновена смърт, вместо да ме оставите всеки ден да умирам по малко. Не знаете какво направих. Не мога да спра да ви сънувам. Когато излизахте от замъка, ви следвах от магазин в магазин. В момента вече умирам, запленен от благородството и сияйната ви красота, знаейки, че съм единствено прах под краката ви. Никой лекар не може да излекува това.

Жезалин явно мислеше усилено. Очевидно никой досега не й бе говорил по този начин.

Зеленият й поглед бе прикован в устните му, като долната все още кървеше.

Деймън се засмя безразлично.

— Един от пазачите ви ме залови и много добросъвестно се опита да ме убие, преди да достигна до вас и да наруша съня ви. Боя се, че се наложи да го убия, за да проникна тук — призна си той, застанал между едната висока свещ и момичето в леглото, така че сянката му да пада върху нея.

Очите на Жезалин се разшириха и тя го погледна одобрително, макар да изглеждаше все така крехка и уязвима.

— Раната кърви — прошепна. — Бих могла…

— Можете да направите всичко, което пожелаете — окуражи я Деймън, а устните му се извиха в капризна усмивка. Вярно беше. Наистина можеше.

— Тогава ела тук. — Тя потупа мястото до най-близката възглавница върху леглото. — Как се казваш?

— Деймън — отвърна той, свали якето си, излегна се върху леглото и с обигран маниер подпря брадичка върху единия си лакът.

— Само Деймън?