Последна саможертва

Последното заключение ми спечели един учуден поглед на Дмитрий.

- Наистина ли? Според мен тъкмо това не се вписва в мозайката.

- Зная точно как го е направила - отвърнах му. - Обаче анонимното писмо до Татяна няма смисъл. Да не говорим за тайната на семейството на Лиса - или опита да я убие. Или за опита да ме натопи.

- Може да са замесени няколко души - предположи Дмитрий.

- Нещо като конспирация ли? - слисах се.

Той поклати глава.

- Не, искам да кажа, че някой друг също би могъл да е озлобен срещу кралицата. Но не дотолкова, че да я убие. Тогава ще имаме две личности, преследващи различни цели. И е много вероятно едната да не е подозирала за другата. Може би смесваме уликите.

Замълчах, замислена над думите му. В тях имаше смисъл и съдейки по интонацията му, се досетих, че под някой имаше предвид Даниела. Бяхме прави, че тя имаше причини да не харесва Татяна - обучението на мороите, прекалено умерения закон за възрастта, насърчаването на магията с духа... Но това не стигаше, за да я тласне към убийство. Гневно писмо, даване на подкуп, за да се гарантира сигурността на сина и? Това бяха все действия, на които лейди Даниела Ивашков беше способна. Но не и да прободе някого със сребърен кол.

През последвалата пауза дочух нещо от приглушения разговор между Джил и Ейдриън, които си говореха за нещо свое, докато ние останалите обмисляхме стратегията.

- Какво да правя? - тихо го попита Джил.

Отговорът му прозвуча бързо и уверено:

- Дръж се така, все едно че заслужаваш да си там. Не им позволявай да те изплашат.

- Ами Лиса? Какво ще си помисли тя за мен?

Ейдриън се поколеба само за миг.

- Няма значение. Просто се дръж така, както ти казах.

Стомахът ми се сви, докато слушах как я съветва с такава откровеност и загриженост. Буен, непокорен, самодоволен, лекомислен... такъв беше Ейдриън. Но сърцето му беше добро. Сърцето, което току-що разбих. Знаех, че бях права за неговите възможности. Ейдриън беше страхотен. Способен на велики дела. Надявах се само разочарованието и болката, които му причиних, да не го обезкуражат и отчаят. Поне нямаше да се наложи да му кажа, че майка му е убийца... но все пак.

Когато наближихме портала, всички притихнахме. Още имаше опашка от автомобили и докато бавно пълзяхме напред, все повече се изнервяхме. Едно бегло надникване в съзнанието на Лиса ме убеди, че не сме пропуснали нищо съществено. Хаосът продължаваше, но съдейки по раздразнената физиономия на Нейтан, предположих, че обмисля да обяви приключване на днешното заседание, за да продължат на следващия ден. Не бях сигурна дали това беше добре, или зле.

Пазителите, разбира се, познаха Михаил и макар да оставаха нащрек, инстинктивните им нагласи не позволиха да го заподозрат в престъпни действия. Той обясни мъгляво, че го изпратили да вземе няколко души. Пазителят надникна в колата и огледа набързо Дмитрий и мен, след което - слава Богу -Джил. Ейдриън, като известна фигура, придаде допълнителен респект на групата. След задължителната проверка на багажника бяхме пропуснати вътре.

- О, Боже мой. Получи се - въздъхнах, докато Михаил подкара колата към паркинга на пазителите.

- А сега какво? - попита Джил.

- Сега ще коригираме родословната линия на фамилията Драгомир и ще разобличим убиеца - отвърнах и аз.

- О, това ли е всичко? - обади се Ейдриън с неприкрит сарказъм.

- Знаете - отбеляза Михаил, - че в момента, в който илюзията изчезне, срещу вас двамата ще скочат всички пазители и ще ви върнат в затвора. Или дори може да стане нещо още по-лошо.

С Дмитрий се спогледахме.

- Знаем - казах, като се опитах да пропъдя спомените за онова ужасяващо преживяване. - Но ако всичко върви по план... няма да останем там задълго. Ще проучат това, което сме открили, и накрая ще ни освободят. - Звучах по-оптимистично, отколкото се чувствах.

След като паркирахме, групата ни се насочи към сградата, в която се помещаваше балната зала, която се забелязваше от километри заради внушителното множество, струпано отпред. Колко странно. Съвсем неотдавна трябваше да извървя същия този път, почти със същите спътници, но в обратната посока, докато бързах да напусна кралския двор. Тогава също бяхме променили външността си с помощта на магията на духа, за да избягаме. Сега се връщахме и съвсем съзнателно излагахме живота си на риск. Вярвах, че ако успея да проникна незабелязано и им съобщя разкритията си, всичко ще се уреди. Магията на Соня сработи перфектно при срещата ми с алхимиците. Нямах причина сега да се съмнявам, но страхът все още си оставаше загнезден в дъното на съзнанието ми: какво ще стане, ако магията престане да действа? Какво ще правя, ако дегизировката ми се провали и ме познаят, преди дори да съм влязла в сградата? Ще ме арестуват ли? Или просто ще ме застрелят на място?